До ВАП, 13.03.2016

по пр. 708/12 обединена с пр. 457/13 на ВАП

Уважаеми компетентни лица от ВАП,

ИСТОРИЯ НА ПРЕПИСКАТА. Образувана през декември 2012 г. по повод писмо от преводач със собствена фирма за преводи до служителка от МВнР, изпратено с копие до ВАП. Същия месец пр. №708/2012 е прекратена с резолюция на пр. Г. Камбуров от ВАП. Многократно подновявана и в края на 2015 обединена с преписка №457/2013, образувана по повод писмо от друг преводач (без фирма) до ВАП. Подателите на сигнали по обединената преписка твърдят, че регулацията на преводаческата дейност от страна на МВнР е незаконосъобразна. Привеждат становище на Омбудсмана в този смисъл, налично в годишния му доклад за 2013, както и решение на КЗК в същия смисъл от лятото на 2014. Искат отмяна или забрана на Правилника за легализациите, заверките и преводите от 1958, посл. изм. 1990. Изтъкват, че разпоредбите на Правилника са отменени от Конвенцията за премахване на легализацията (Конвенцията за апостила), в сила за България от 2001, както и от множество двустранни договори за взаимно освобождаване на документите от легализация, като цитират чл. 25 от самия Правилник. Действително, чл. 25 от Правилника гласи: "Разпоредбите на този правилник са задължителни, доколкото в сключените спогодби и споразумения с чужди страни не се предвижда друго."
        Не се спори, че от 1990 г. до настоящия момент МВнР сключва на основание чл. 2а от Правилника типов договор с преводачески фирми за извършване на официални преводи. Към настоящия момент фирмите с такъв договор са около 650. Списъкът им е наличен на сайта на Министерството. По договор МВнР е Възложител, а съответната фирма - Изпълнител. Подателите на сигнали по обединената преписка твърдят, че на практика с договора по чл. 2а от Правилника не се възлага работа (извършване на преводи), видно от липсата на клаузи за заплащане и срокове за изпълнение, както и от липсата на търг за избор на изпълнител. Твърдят, че поради насложилите се многогодишни недоразумения в бранша, договорът неправилно се  счита за оторизация (лиценз), какъвто той очевидно не е, видно от самия му текст. Привеждат доказателства, че съгласно действащото законодателство преводаческата дейност не подлежи на разрешителен режим. Поставят въпроса за липса на законово основание за събиране на такса за извършваната в Министерството заверка на подписа на преводача поради това, че такава такса не съществува в никоя тарифа за държавните такси. Привеждат доказателства, че е отменена през 2008 г. и че се извършва в нарушение на ЗННД (неприсъствено). Цитират изказване от 2012 г. на бившия външен министър Н. Младенов пред Народното събрание в смисъл, че служителите в Министерството нямат възможност за контрол върху дейността на преводаческите фирми и не могат да гарантират, че преводите действително са извършени от лицата, чиито подписи се заверяват в Министерството.
    През октомври 2015 г. зам. гл. пр. Ася Петрова е изискала от зав. отдел "Надзор за законност" при ВАП "надлежно и мотивирано произнасяне по законосъобразността на Правилника", тъй като досега преписката "не съдържа каквито и да било доводи и правни аргументи, обосноваващи позицията за отказ да се предприемат действия". Към днешна дата, 13.03.2016, действия в тази насока не са предприети. 


НОВО ОБСТОЯТЕЛСТВО: С устна договорка фирмите за преводи, сключили договор с МВнР по чл. 2а от Правилника, възлагат на МВнР извършване на услугата "заверка на подписа на преводача" срещу заплащане.
 
ПОЯСНЕНИЯ ПО НОВОТО ОБСТОЯТЕЛСТВО. По закон Възложителят е този, който възлага на Изпълнителя и плаща за извършената услуга (поръчка, работа), а не обратното, както е в случая. Псевдо-възложителят МВнР е обявил на сайта си цената на услугата, която извършва по възложение на псевдо-изпълнителите си - от 15 до 30 лв. на преводачески подпис. Тази такса не съществува в нито една тарифа за държавните такси - отменена е през 2008 г. През 2013 г. уведомих ВАП за отменената такса, която продължава да се събира. Пр. Г. Георгиев от ВАП отказа намеса с аргумента, че частните фирми за преводи са български учреждения, а преводачите на свободна практика - техни служители, и следователно МВнР има законно право да заверява подписите им съгл. чл. 8 от Тарифа №3, който гласи: "За удостоверяване на подпис и/или потвърждаване на истинността на подпис и печат върху документи и други книжа се събират следните такси: На документи, издадени от български учреждения - в РБ: 15 лв, в чужбина: 15 евро, На документи, издадени от чуждестранни учреждения или от дипломатически или консулски представителства на друга държава - в РБ: 20 лв, в чужбина: 20 евро". В договора няма нито дума за възлагане на такава услуга - услугата "заверка на подписа на преводача", няма и нито дума за заплащането й. Само в чл. 4, т. 5 се съдържа лек намек за устната договорка: "След декларацията на преводача да бъде предвидено място за полагане на стикера за заверка и за залепване на необходимите държавни таксови марки." В интерес на истината, приходите от държавните таксови марки за заверка на подписа на преводача не постъпват пряко в МВнР, а в държавния бюджет. Но тъй като МВнР е на бюджетна издръжка, има полза от това и затова тихомълком (с устна договорка) върши платени услуги на изпълнителите си по договора.

Очаквам Вашия компетентен отговор и предприемане на адекватни, ефективни действия по новото обстоятелство с оглед ПОНЕ премахване на неприсъствената заверка на подписите на преводачите от цялата страна в МВнР и събирането на отменената такса за нея. До уреждане на въпроса със статута на заклетите преводачи (поименно оторизиране, регистър на физическите лица-преводачи, личен печат) удостоверяването на подписите им спокойно и напълно законно би могло да се извършва от нотариусите по местоживеене, както се прави в някои страни по света, където статутът на заклетия преводач също не е уреден.

С УВАЖЕНИЕ КЪМ ВИСОКООТГОВОРНАТА ПРОФЕСИЯ НА ПРОКУРОРА,
Ренета Т. Стоянова
гр. Варна
(пълните ми данни са налични в преписката)

Следват три справки: за договора, за проблемите, породени от него и за легализацията като процедура:


СПРАВКА 1 от 3 - ДОГОВОР ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА ОФИЦИАЛНИ ПРЕВОДИ
Договорът по чл. 2а от вехтия правилник е публикуван на сайта на МВнР в две версии:
1-ва версия, с т.нар. нови изисквания: http://www.mfa.bg/uploads/files/contract_for_translations.pdf (чл. 9, 10 и 11: агенциите да назначат поне по двама филолози на трудов договор и да се сертифицират по стандарт за неофициални преводи)
и 2-ра версия, без новите изисквания: http://www.mfa.government.bg/uploads/files/1378115480DOGOVOR%20FIRMI%202013.3.DOC Втората версия - добре познатата стара всъщност - е публикувана на 02.09.2013 г., когато МВнР обяви отмяната на т.нар. нови изисквания - "Преводаческите фирми ще работят при облекчени условия: http://www.mfa.bg/events/73/11/2133/index.html Отмяната е извършена по същия начин, както и въвеждането им - с устно нареждане.


СПРАВКА 2 от 3 - ПРОБЛЕМИ, ПОРОДЕНИ ОТ ДОГОВОРА
(от 2012 г. се води редовна официална кореспонденция за решаването им с множество институции. Скромните постижения са публикувани на адрес: http://softisbg.com/rennies_blog/2013/12/post-86.html)
 
1. В МВнР не знаят чий преводачески подпис заверяват - това призна самият Н. Младенов, бивш външен министър, на 15.06.2012 пред Народното събрание: http://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/7/ID/2755 „Ние нямаме възможност за контрол върху процеса на превод - дали той се извършва действително от заявения от фирмата изпълнител преводач или от студенти. ...При нас идва текст с подпис на преводача - ние не проверяваме текста, а заверяваме подписа на преводача." Депутатите не реагираха. Прокуратурата - също. Този проблем очаква решение от 1990 г.

2. Таксата за заверка на подписа на преводача е обявена на сайта на МВнР, но не съществува в никоя тарифа за държавните такси, защото е отменена през 2008 г. Има я сао в старата Тарифа №3, отпреди 2008. Агенциите я заплащат от джоба на клиента, така че не са ощетени. Ощетени са единствено гражданите и фирмите, които се нуждаят от превод на документи. Двойно ощетени - веднъж, че заплащат незаконна такса за т.нар. заверка на подписа на преводача от МВнР, и втори път - че получават превод, за който не се знае от кого точно е извършен. Тройно и четворно ощетени, защото, освен всичко друго, преводите се оскъпяват от ненормираните комисионни на преводаческите агенции, а и нерядко не се признават в чужбина, което означава, че потребителите на преводи в България са принудени да плащат отново в чужбина - за същия превод, но извършен от тамошен заклет преводач. Този проблем очаква решение поне от 2008 г. 

3. Непризнаването на българските преводи в чужбина е въпрос, по който МВнР мълчи. Неудобно е да коментира, защото в България също не се признават преводите на документи, извършени в чужбина. Признават се само преводите, извършени по един от двата начина, описани на сайта на МВнР: "1/ от консулски или дипломатически служител в държавата по произход на документа; 2/ от оторизирана от Министерството на външните работи на Република България Агенция за преводи". Пояснявам, че и двата описани начина са незаконни. Преводите не се извършват нито от консулски или дипломатически служители, нито от агенции, "оторизирани" с договор между псевдо-възложител и псевдо-изпълнител, а от преводачи. Този проблем очаква решение не знам точно откога, от много години.

4. В много страни по света и във всички от ЕС съществува оторизация за извършване на официални преводи (това са преводите, под които стои декларация за верността на превода и подпис на преводача), но там се оторизират поименно само преводачите, които отговарят на определени критерии, а не търговските дружества (преводаческите агенции), нито консулски или дипломатически служители.  За последните съществуват международни конвенции, в сила за България, където ясно са посочени задълженията им - извършването на преводи не е сред тях. Този проблем очаква решение не знам точно откога, от много години.

5. Списъкът на "оторизираните от МВнР агенции" (псевдо-изпълнителките) е публикуван на сайта на МВнР: "натиснете (ТУК), актуализиран към 31.10.2014 г (в процес на актуализация)" Поради дългогодишно недоразумение, сключването на договор между псевдо-възложителя МВнР и псевдо-изпълнителките се счита за "оторизация", каквато договорът по чл. 2а от вехтия правилник в никакъв случай не е.
Този проблем очаква решение не знам точно откога, от много години.

6. Тези въпроси са повдигани и преди 2012 г. - най-остро в периода непосредствено преди присъединяване на България към ЕС. Тогава МВнР сформира работна група, която е работила от 2006 до 2008 г., установила, че правилникът е несъобразен и била разпусната. През септември 2013 МВнР отново сформира работна група. През май 2015 МВнР информира Министерския съвет за провала на работната група от 2013-2015 г.: http://softisbg.com/rennies_blog/2015/05/-21052015.html

7. През 2013 г. МВнР не успя да внесе в НС един проекто-закон за консулската дейност поради смяна на правителството. Този проекто-закон  беше подложен на унищожителна критика от Българското дипломатическо дружество по много причини - дирекция "Консулски отношения" към МВнР беше дефинирана като орган на консулското обслужване, служителите от министерството - като консулски служители и консулски длъжностни лица, преводите - като "консулска дейност" и др. Пояснявам, че консулското обслужване се извършва в чужбина, по консулски окръзи, а преводите не са консулска дейност - вж обясненията на самия сайт на МВнР "Какво НЕ могат да направят за вас консулските служители в чужбина?" - "Не  могат да ви осигурят преводач и т.н.": http://www.mfa.bg/bg/pages/89/index.html  Сега, през 2016 г. МВнР отново заговори за консулския закон. С него щял бил да се уреди статутът на заклетия преводач - вж кореспонденцията с институциите по този въпрос: "ЦЯЛАТА МИ КОРЕСПОНДЕНЦИЯ С МС, МВнР, ВАП и НС ВЪВ ВРЪЗКА С ПРОЕКТА ЗА КОНСУЛСКИ ЗАКОН - ОТ 16.01.2012 ДО 03.10.2013: ПРИКЛЮЧЕНА УСПЕШНО!" http://softisbg.com/rennies_blog/2013/06/5---16012012-26042013.html
 

СПРАВКА 3 ОТ 3 - КРАТКИ И ЯСНИ ОБЯСНЕНИЯ ЗА ЛЕГАЛИЗАЦИЯТА
(да не се бърка "легализация на документи" с "превод на легализирани документи")

Има два вида легализация:

1. Консулска (дипломатическа) - тежка и сложна процедура с неколкократни заверки и презаверки - първо в държавата, където е издаден документът и после в държавата, където се представя. Активно участие в нея вземат външните министерства на двете държави, както и техните дипломатически и консулски представителства. Тази именно процедура е описана в Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа от 1958, посл. изм. 1990. Понастоящем важи за съвсем малък брой държави.

2. Легализация с апостил - еднократна заверка само в държавата, където е издаден документът, без участието на консулските и дипломатическите представителства, а много често и без участието на външно министерство. Извършва се чрез поставяне на унифициран (стандартен) щемпел, наречен "апостил", след което апостилираният документ се признава във всяка една от всички останали държави по Конвенцията за апостила. Понастоящем важи за повече от половината държави в света, в т.ч. всички държави членки на ЕС.

Забележка. Вторият вид легализация (с апостил) е въведен с международната Хагска конвенция за премахване на изискването за легализация от 05.10.1961,  в сила за България от 30.04.2001. Под премахване на изискването за легализация се има предвид премахване на сложната консулска (дипломатическа) легализация - такава, каквато е описана в нашия отдавна остарял Правилник за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа от 1958, посл. изм. 1990.

NB! Адвокат от Лондон ми обясни, че в интерес на точността, апостилирането на документите не трябва да се нарича легализация с апостил; нали именно това е смисълът на Хагската конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове: вече няма легализация, а удостоверяване с апостил, обаче и в Англия по традиция викат „легализиране с апостил", както и в България.