Караминков, 2002 - Исковите молби за собственост не подлежат на вписване

Начало на блога

Този материал е част от раздел Вписване, отбелязване и заличаване в преходния период от поименната (персоналната) към поимотната (реалната) система на вписване

.

Има връзка с Определение от 2020 г. по ч. гр. д. № 73/ 2020 на ОС-Варна

.

Автор: Александър Караминков, адвокат от София (предполагам, че става дума за Александър Караминков, р. 1924, поч. 2007, попаднах на отлично негово изказване на стр. 23-29 тук: https://osis.bg/wp-content/uploads/2018/05/OSI_Transcripts_6.pdf)

.

Сп. "Адвокатски преглед", бр. 11-12, 2002 г.

.

Дата на публикация в този блог: 11.12.2024

.

В последно време някои районни съдилища в страната, в това число и Софийският районен съд, не дават ход на исковите молби за собственост на недвижими имоти, ако те не са вписани. Службите за вписвания към тези съдилища извършват вписванията на тези искови молби. (и досега е така - вж Решение от 23.07.2018 по гр. дело № 1455/2017 на ВКС: "До 01.01.2001 г. исковите молби по искове за собственост не подлежаха на вписване. Такова е предвидено с изменението на чл. 112 ЗС, направено с § 12 от ПЗР на ЗКИР.", бел. блогър)

.

           Основание за това изискване се търси в направеното с § 12 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за кадастъра и имотния регистър допълнение на чл. 112, б. "а" ЗС, според което подлежат на вписване и актовете, с които се признава право на собственост или друго вещно право върху недвижими имоти.

           Но очевидно е, че това допълнение на чл. 112 б. "а" ЗС не поставя изискването за вписване на съдебното решение, с което се уважава искова молба за собственост.

.

          Съгласно чл. 114, ал. 1, б. "в" ЗС подлежат на вписване всички искови молби за постановяване на решения, които заместват актовете по б. "а", както и решения, с които се констатира съществуването на подлежащи на вписване актове по предходните букви ("б"-"ж").

,

           Решението, с което се уважава иск за собственост, не замества акт по б. "а" на чл. 112 ЗС (включително и такъв, който признава право на собственост или друго вещно право върху недвижим имот). Това решение не констатира съществуването на другите актове, подлежащи на вписване, съгласно същия член. С предявения иск за собственост ищецът търси защита на своето нарушено право на собственост с искане за постановяване на осъдително решение за осъждането на ответника за предаване на владението на неправомерно държания от него имот след доказване на съществуването на своето право на собственост. То може да е било придобито с правен акт, може да е било придобито и по оригинерен начин, т. е. без акт (или пък по наследство, както е в нашия случай, б.м.).

.

           Естествено като всяко осъдително решение и решението, с което се уважава иск за собственост, има правоустановяващо действие, т. е. то констатира, че ищецът е носител на претендираното от него вещно право. Това обаче не дава възможност осъдителното решение да бъде определено като такова, което замества "акт за признаване на правото на собственост върху недвижим имот" (звучи ми логично - с влязлото в сила съдебно решение се отива при нотариус за издаване на КНА по документи, който вече подлежи на вписване; впрочем, ние с брат ми постъпихме точно така, макар че и ИМ, и съдебното решение бяха вписани, направихме го от съображения за практичност - просто не е удобно всеки път да се легитимира човек с решение от близо 30 страници) .

.

     От друга страна, безусловно решението по иска за собственост няма за предмет констатация за съществуването на някой от актовете, които се имат предвид в разпоредбата на чл. 112 ЗС. Всъщност ако се следва логиката на разбирането, че исковите молби за собственост и постановените по тях решения подлежат на вписване, се налага изводът, че решението замества себе си като решение, което "признава" правото на собственост на ищеца. (това не ми е съвсем ясно, може би означава, че съдебното решение не може да служи като констативен нотариален акт? б.м.)

.

      Анализът на разпоредбата по чл. 112 ЗС показва, че в неговото приложно поле попадат, - с изключение на съдебно-разпределителните протоколи (б. "г", предл. 2) и на решенията, посочени в б. "з", само частноправните актове: договори за прехвърляне на право на собственост и учредяване на други вещни права върху недвижими имоти, договори за прехвърляне на наследство, договори за делба, спогодби и т. н. и едностранни волеизявления за откази от вещни права върху недвижими имоти, молби за отделяне на недвижимите имоти на наследодателя от тези на наследника и др.

         Във връзка с това следва да се изясни естеството на акта за признаване на право на собственост или друго вещно право върху недвижими имоти, който според направеното допълнение на закона подлежи вече на вписване.

         Този акт е несъмнено частноправен. С него субект на частното право признава правото на собственост или друго вещно право върху недвижим имот на друго лице, т. е. актът съдържа едностранно волеизявление, регламентирано общо от гражданското право - чл. 44 ЗЗД. Този акт именно подлежи на вписване. Осъдително решение по иск за собственост естествено не съставлява и не може да съставлява подобно признаване. Това е така, защото съдебното решение е властнически акт на орган на държавната власт. То се постановява по спор между две страни, като не съдържа признаване от страна на ответника на право на собственост върху спорния недвижим имот на ищеца; напротив ответникът е оспорвал това право (в нашия случай двама от ответниците ни веднага признаха, че ние сме собственици и се съгласиха да ни върнат владението, а другите двама се опъваха до ВКС - вж нашето гр. д. № 1718/2018 на РС-Плевен) Следователно това съдебно решение не замества и не може да замести волеизявление (признание) на ответника по делото в полза на ищеца.

.

      Следва да се има предвид, че допълнението на чл. 112, б. "а" ЗС не е новост в българското законодателство. Вписването на актовете, с които се признават вещни права върху недвижими имоти, е било предвидено в чл. 1 от Закона за привилегиите и ипотеките (ДВ, бр. 21/26.01.1908 г., изм. ДВ, бр. 189/31.08.1910 г.). И при действието на този закон исковите молби за собственост върху недвижими имоти не са подлежали на вписване. (виж ти, още през 1908, интересно!)

.

            Те не са подлежали на вписване и при действието на Закона за собствеността. В действителност и защитата, която по принцип и изискването за вписване дава, не е необходима. С успешното провеждане на иска за собственост не се създава ново правно положение (както това е в случаите на конститутивните искове). (наистина, с решението по нашето гр. дело не се създаде ново правно положение, а се установи, че майка ни не е продавала имотите и с брат ми сме собственици по наследство от нея, както и щеше да си бъде, а тя не беше пострадала от имотна измама)

.

           Знае се, че вписването на определени от закона искови молби е наложено за закрила на третите лица, евентуално договаряли с ответника по тях. Съдебното решение по такава искова молба не може да се противопостави на това трето лице, щом като неговият акт предшества вписването на исковата молба, решението, по което ще създаде ново положение и ще установи нов титуляр на правото, предмет на тази искова молба. А при исковете за собственост нещата не стоят така. Защото решението, с което искът се уважава, установява съществуването на правото в лицето на ищеца още преди предявяването на иска. (ами да, именно защото с иска по чл. 108 ЗС не се създава ново положение, а се възстановява действителното, каквото си е било и преди предявяването на иска, затова правата на пишман купувачите по вписаните преди това нотариални актове за покупко-продажба на нашите наследствени имоти, отпадат!)

.

         Ответникът, който евентуално се е разпоредил с вещта, предмет на иска, се е разпоредил с чужда вещ, като това разпореждане не може да произведе действие - никой не може да прехвърли другиму повече права, отколкото сам има - Nemo ad alium plus juris transferre potest quam ipse habet.

Ето защо вписването на исковите молби за собственост е напълно излишно (но една възбрана върху оспорваните имоти не би била излишна, за да не се разпореди ответникът с чуждия имот по време на делото и да се наложи ищецът да насочва иска срещу новия пишман купувач, а той на свой ред да изреве "Откъде да знам, че имотът е предмет на съдебен спор?" В тази връзка се сещам за ТР 6/2013 от 14.03.2014 на ОСГТК-ВКС, по което има много на брой и много интересни особени мнения (по т.5 и аз съм писала в блога) В това ТР, на стр. 7 ВКС казва, че при вписана искова молба няма нужда от вписване на възбрана, следователно и обратното трябва да е вярно - че при вписана възбрана няма нужда пък от вписване на исковата молба: "Предвид идентичния правен ефект на вписването на исковата молба и налагането на възбрана върху спорния имот, когато исковата молба е вписана не е налице обезпечителна нужда от допускане на обезпечителна мярка. Ефектът на непротивопоставимост на правата на ищеца е постигнат с вписването на исковата молба - всяко извършено от ответника действие на разпореждане с имота след вписването е недействително."

.

           И оттук се връщам към определението, с което съдът отменя отказ на СдВп да впише ИМ по чл. 108 ЗС, т.к. смята, че тя не подлежи на вписване. Връщам се и вече не съм сигурна кой всъщност се е объркал - дали съдията по вписванията, или съдът (бел. блогър).  

.

Начало на блога

Този материал е част от раздел Вписване, отбелязване и заличаване в преходния период от поименната (персоналната) към поимотната (реалната) система на вписване