Решение от 15.01.2018 г. по гр. д. № 5062/2016 г. на второ г. о. на ВКС

Начало на блога

Обратно към раздел  Оповестително и оповестително-защитно действие на вписaните искови молби

.

Публикувано тук на 14.03.2025

.

Спор, дали може да се придобие имот, докато тече делото, ако ИМ не е вписана.

.

Из решението:
Въпрос 1: Подлежат ли на вписване исковите молби по чл.108 ЗС, заведени преди 01.01.2001г.
    Отговор: По този въпрос следва да се възприеме разрешението, което се налага от точното прилагане на разпоредбите на Закона за собствеността и Правилника за вписванията, което е намерило отражение в практиката по Решение № 631 от 23.11.2009г. по гр.д. № 247/2009г. на ІІ г.о., Решение № 97 от 27.07.2015г. по гр.д. № 635382014г. на ІІ г.о.  и др. С изменението на Закона за собствеността в ДВ бр. 34/2000г., в сила от 01.01.2001г., към подлежащите на вписване актове по чл. 112, б."а" наред с актовете, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, са добавени и актовете, с които се признават такива права. Следователно от този момент е въведено изискване за вписване на актовете, с които се признават права, което включва и съдебните решения по искове за собственост; съответно задължението за вписване обхваща и исковите молби, заведени за признаване на такива права - чл. 114,б."в" ЗС. По отношение на исковите молби по искове за собственост /установителни или осъдителни/, предявени преди посоченото изменение, изискване за вписване не съществува, т.е. те не са подлежали на вписване.
.
Въпрос 2: След като исковата молба по иск за собственост, заведена преди 01.01.2001г., не е била вписана и по време на висящия процес е извършено от ответника разпореждане с правото на собственост, обвързан ли е приобретателят от силата на пресъдено нещо на решението или невписването на исковата молба в този случай съставлява изключение по смисъла на чл.226, ал.3 ГПК /чл. 121, ал.3 ГПК/отм./.
    Отговор: По този въпрос следва да се вземат предвид разрешенията в Решение № 88 от 29.07.2016 г. по гр. д. № 5719/2015 г. на Върховен касационен съд, І г.о. и Решение № 281 от 29.10.2012 г. по гр. д. № 130/2012г., І г.о. в следния смисъл: Разпоредбите на чл. 121, ал. 1 и ал. 2 ГПК /отм./, а сега чл. 226, ал. 1 и 2 ГПК, отчитат материалноправната възможност спорното право да бъде прехвърлено по време на висящия процес и уреждат правилото, че делото продължава своя ход между първоначалните страни. Налице са процесуалните възможности правоприемникът да встъпи или да бъде привлечен като трето лице, както и да замести своя праводател при изричното съгласие на първоначалните страни. Във всички случаи, съгласно чл. 121, ал.3 ГПК/отм./, сега чл. 226, ал.3 ГПК, приобретателят е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното решение, с изключение действията на вписването /чл. 114 ЗС/ по отношение на недвижимите имоти. След 01.01.2001г. исковите молби по чл. 108 ЗС за недвижими имоти подлежат на вписване, като действието на вписването е оповестително - то цели да даде гласност на съдебния спор за собственост относно имота. Приобретателят няма да бъде обвързан от решението само когато е придобил имота преди вписване на исковата молба по спора, ако тя е подлежала на вписване съгласно чл.114 ЗС . Извън това изключение съдебното решение обвързва приобретателя на спорното право, дори когато той не е станал страна в процеса. За тази обвързаност е без значение дали приобретателят е знаел за висящия процес и следователно тя е независима от спазването или нарушаването на изискването за вписване на исковата молба. Ако исковата молба не е подлежала на вписване, какъвто е случая с исковите молби по чл. 108 ЗС преди 01.01.2001г., то придобилият права от ответника по време на висящия процес, на общо основание е адресат на правилото на чл. 121, ал.3 ГПК/отм./, сега чл. 226, ал.3 ГПК, респ. е адресат на силата на пресъдено нещо на решението. Това лице няма да може да води отново същия спор в случай, че решението е неблагоприятно за праводателя му. То би могло да се легитимира като собственик единствено по придобивен способ, необхванат от пределите на силата на пресъдено нещо, а това означава фактическият състав да е осъществен след приключване на устните състезания в последната инстанция, разгледала спора по чл. 108 ЗС по същество. Израз на обвързаността на приобретателя е правилото на чл. 523, ал.1 ГПК, според което съдебният изпълнител може да извърши въвод в недвижимия имот срещу него, като трето за изпълнението лице, започнало да владее имота след предявяване на иска по чл. 108 ЗС. Показателно е, че извършваната от съдебния изпълнител проверка преди предприемане на въвода, касае момента на предявяване на исковата молба, а не момента на вписването й.
.

Цялото решение:

https://www.vks.bg/pregled-akt.jsp?type=ot-delo&id=08F75D953461139BC225821300381526

.

Върховният касационен съд на Република България , Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева

при участието на секретаря Зоя Якимова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 5062 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Обжалвано е решение № 972 от 12.05.2016г. по гр.д. № 3715/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 03.04.2015г. по гр.д. № 5680/2009г. на Софийски градски съд е вместо това е признато за установено по иска на Р. Р. В., че А. В. К.-П. /конституирана на мястото па починалата в хода на процеса Е. Т. Г./, Р. И. Т., Л. И. Я., Ж. К. С., А. А. А., А. А. А., А. А. К., М. Л. К. и Е. Л. К. не са собственици на реална част от недвижим имот, съставляваща втора част от мезонетен апартамент 10 - второ ниво , находящо се в жилищната сграда в [населено място], на [улица], ет. 6, състоящо се от две стаи, баня, тераса и таван, при съседи: от югозапад - ателие, от югоизток и североизток - двор, от северозапад - двор, стълбищна клетка и ателие, отдолу - първо ниво на апартамента, състоящо се от кухня, хол и тоалетна и отгоре - подпокривно пространство, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя.
Касационната жалба е подадена от А. А. А., А. А. А., А. А. К., А. В. К.-П., Р. И. Т., Л. И. Я. и Ж. К. С. чрез пълномощника адв. Ц.. Поддържа се недопустимост и неправилност на решението. Недопустимостта е изведена от непререшаемостта на спора, предвид наличието на влязло в сила решение по иск за собственост между касаторите /ответници по иска/ и праводателката на ищцата, което решение съставлява пресъдено нещо и спрямо ищцата, която е придобила спорния имот по време на висящия процес. Недопустимостта е обоснована на второ място с недоказването на правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск по смисъла на Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК, тъй като ищцата не е собственик на имота, нито по силата на договора за покупко-продажба от 25.09.1996г., нито въз основа на придобивна давност, доколкото владение не е упражнявано, още по-малко добросъвестно такова, а и давност по време на висящия процес не е могла да тече. Незаконосъобразността и необосноваността на съдебния акт, според касаторите, касае правния извод, че процесната реална част отговаря на изискванията за самостоятелно жилище и е възможно отделянето й като такова. Липсва инвестиционен проект за разделяне на надстроената част от съществуващото жилище, а относно техническата възможност да се извърши такова разделяне при съобразяване на строителните правила и норми, не са събрани доказателства, тъй като техническата експертиза не е имала такава задача.
Ответницата Р. Р. В., чрез пълномощника си адв. С., оспорва жалбата.
Необжалвалите другари на касаторите - М. Л. К. и Е. Л. К. не вземат становище.
С определение №321 от 11.07.2017г. е допуснато касационно обжалване за преценка допустимостта на решението, както и на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1/ подлежат ли на вписване исковите молби по чл.108 ЗС, заведени преди 01.01.2001г.; 2/ лице, придобило спорното право през 1996г. по време на висящ процес срещу праводателя си, обвързано ли е от силата на пресъдено нещо на решението по спора за собственост, с което праводателят е отстранен от имота и дали невписването на исковата молба в случая съставлява изключение по смисъла на чл.226, ал.3 ГПК /чл. 121, ал.3 ГПК/отм./; 3/ тече ли придобивна давност в полза на приобретател на спорен недвижим имот, придобил го по време на висящ процес срещу праводателя си и дали упражняваното от него владение е добросъвестно.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Производството е по отрицателен установителен иск за собственост относно реална част от недвижим имот - мезонетна част на апартамент, второ ниво. Ищцата твърди, че е собственик на жилището по силата на договор за покупко-продажба от 25.09.1996г., сключен с майка й Р. Г.; поддържа и второ евентуално придобивно основание - давностно владение, текло от момента на сключване но посочения договор.
Ответниците са собственици на дворното място, в което е построена първоначално четириетажна жилищна сграда от Ж. „Ранна роса" и са притежатели на отделни самостоятелни обекти в етажната собственост, находяща се на [улица]. Въз основа на Заповед на Председателя на ИК на СГНС от 01.03.1985г. са отчуждени на основание чл. 95 З./отм./ в полза на държавата 21,127% идеални части от общите части на сградата и от дворното място за надстрояване на сградата с един етаж от два апартамента, като е предвидено обезщетяване на собствениците чрез построяване на тавански помещения. Надстрояването е извършено в нарушение на чл. 56, ал.3 З./отм./, без съгласие на всички етажни собственици, а само със съгласие на А. Г. - майка на Р. Г., поради което изградените жилищни помещения на пети и шести етаж, вкл. процесното второ ниво на мезонетния апартамент, са собственост по чл. 92 ЗС на собствениците на дворното място. Установено е, че шестият етаж на сградата включва ателие откъм улицата и второто ниво на мезонета, като мезонетният апартамент е предвиден с един вход за първото му ниво и с вътрешно стълбище за второто ниво.
На 18.12.1990г. е предявен иск за собственост от ответниците, респективно техни праводатели, против Р. Г. - майка на ищцата, с предмет процесната реална част от мезонета /второ ниво/, като поддържаното основание за собственост е чл. 92 ЗС. Образувано е гр. дело № 4174/1990г. на Софийски районен съд, като спорът е приключил с решение, влязло в сила на 22.05.2002г., по гр.д. № 2931/1996г. на Софийски градски съд, за уважаване на иска. Исковата молба по ревандикационния иск не е била вписана.
С договор за продажба, сключен на 25.09.1996г., в хода на висящото производство по иска по чл. 108 ЗС, Р. Г. е прехвърлила на дъщеря си Р. В. /настоящата ищца/ целия мезонетен етаж. Установено е от свидетелските показания, че ищцата живее в мезонета от момента на приключване на строителството през 1996г. и че никой друг освен тях не е живял в жилището. Явно е също така, че ищцата е знаела за водените дела за процесния имот.
При горните обстоятелства решаващият съд е приел, че искът е допустим и страните по делото не са обвързани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по предявения от ответниците срещу праводателката на ищцата ревандикационен иск за същия имот, тъй като исковата молба по ревандикационния иск, образувана в гр. дело № 4174/1990г. на Софийски районен съд, не е била вписана. Ищцата е придобила имота по време на висящия спор за собственост и е приобретател на спорното право, който не е участвал като страна по делото, но спрямо нея е неприложимо правилото на чл. 226, ал. 3, пр. 1 ГПК /чл. 121, ал. 3 ГПК от 1952г. отм./, именно поради невписването на исковата молба. Налице е изключението по чл. 226, ал.3 ГПК, тъй като спорът е за недвижим имот и исковата молба е подлежала на вписване съгласно чл. 114 ЗС. Поради това тя разполага с правен интерес да води отрицателния установителен иск, че ответниците не са собственици. Ищцата основава правата си на договора за продажба от 1996г. и евентуално на давностно владение. Тъй като праводателката й по договора не е била собственик, тя не би могла да прехвърли права, които не притежава. Затова договорът за продажба от 25.09.1996г. няма вещнотранслативен ефект. Същевременно, той е действителен договор и обстоятелството, че има за предмет незаконен, но съществуващ строеж, не го прави нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Договорът е съставлява основание за добросъвестно владение съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС. Ищцата е упражнявала фактическа власт върху процесната реална част от мезонетния апартамент от момента на договора за продажба от 25.09.1996г. непрекъснато до приключване на съдебното дирене. Владението е добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС и ефектът на придобивната давност е настъпил с изтичане на изискуемия петгодишен давностен срок - на 26.09.2001г. Тъй като исковата молба по ревандикационния иск срещу праводателката на ищцата не е вписана, то не са настъпили материалноправните последици на чл. 115, ал. 1, б. „ж" и на чл. 116, б. „б" ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС, а именно спиране и прекъсване на придобивната давност на ищцата с предявяването и уважаването на ревандикационния иск. Следователно ищцата се легитимира като собственик на процесната реална част от мезонет по давност. Според съда, отсъствието на одобрен инвестиционен проект за обособяване на процесната реална част от мезонетния апартамент /второто му ниво/ като самостоятелно жилище по смисъла на чл. 202 ЗУТ не е пречка за придобиването на тази реална част по давност, доколкото тя съществува на място, макар фактически да не е обособена като самостоятелен обект, но съгласно действащите технически правила и норми е възможно отделянето й в самостоятелно жилище.
В заключение съдът е намерил предявения отрицателен установителен иск за основателен, доколкото ответниците са придобили правото на собственост на основание чл. 92 ЗС, но след това са го загубили по смисъла на чл. 99 ЗС, тъй като ищцата го е придобила по давност чрез непрекъснато и добросъвестно петгодишно владение.
Решението е подписано с особено мнение от съдията-докладчик. В него са развити съображения за недопустимост на иска на две основания. На първо място е изтъкнато, че искът е недопустим на основание чл. 299 ГПК поради наличието на сила на пресъдено нещо. Влязлото в сила решение, с което е уважен иска за собственост на ответниците срещу праводателката на ищцата, има сила на пресъдено нещо спрямо нея като приобретател в хода на висящия процес. В тази смисъл е разпоредбата на чл. 226, ал.3 ГПК. Изключението, посочено в тази разпоредба, препятстващо разпростирането на силата на пресъдено нещо, е исковата молба да е подлежала на вписване и то вписване, което се ползва с оповестително-защитно действие - чл. 114 ЗС. А исковите молби по чл. 108 ЗС до 01.01.2001г. изобщо не са подлежали на вписване. Поради това, те не попадат в изключението по чл. 226, ал.3 ГПК и приобретателят на спорното право във всички случаи е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението.
На второ място докладчикът е изтъкнал, че искът е недопустим поради неустановен правен интерес от воденето му, което е основание за прекратяване съгласно Тълкувателно решение № 8/2013г. на ОСГТК. Ищцата не е установила да е собственик на нито едно от посочените две основания - договора за продажба от 1996г. и придобивна давност. Второто основание не е могло да се осъществи, тъй като докато е траел процеса по иска за собственост давността е спряла както по отношение на страните, така и за ищцата като приобретател на спорното право. Поради това за периода 25.09.1996г. до 22.05.2002г. давност не е текла. На 18.05.2005г. е подадена молба от ответниците за образуване на изпълнително производство въз основа на решението по чл. 108 ЗС, което все още не е приключило и давността е прекъсвана с всяко предприето действие по принудително изпълнение - чл. 116, б. „в" ЗЗД. Отделно от това, не е категорично доказано, че ищцата е установила фактическа власт, а дори и да има такава, то владението не е безсъмнително, а и е смущавано от споровете за собственост и от образуваното изпълнително дело за въвод. На последно място е изтъкната и друга законова пречка за придобиване на реалната част по давност, а именно императивната норма на чл. 202 ЗУТ, която е относима и за придобиване по давност на реална част от жилище. При липсата на одобрен инвестиционен проект за обособяване на реалната част като самостоятелно жилище, а и при липсата на данни, че е възможно такова обособяване според строителните правила и норми, то придобиване по давност на реалната част е недопустимо.
По основанието за допускане на касационно обжалване.
По първия правен въпрос дали подлежат ли на вписване исковите молби по чл.108 ЗС, заведени преди 01.01.2001г., следва да се възприеме разрешението, което се налага от точното прилагане на разпоредбите на Закона за собствеността и Правилника за вписванията, което е намерило отражение в практиката по Решение № 631 от 23.11.2009г. по гр.д. № 247/2009г. на ІІ г.о., Решение № 97 от 27.07.2015г. по гр.д. № 635382014г. на ІІ г.о. и др. С изменението на Закона за собствеността в ДВ бр. 34/2000г., в сила от 01.01.2001г., към подлежащите на вписване актове по чл. 112, б."а" наред с актовете, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, са добавени и актовете, с които се признават такива права . Следователно от този момент е въведено изискване за вписване на актовете, с които се признават права, което включва и съдебните решения по искове за собственост; съответно задължението за вписване обхваща и исковите молби, заведени за признаване на такива права - чл. 114,б."в" ЗС. По отношение на исковите молби по искове за собственост /установителни или осъдителни/, предявени преди посоченото изменение, изискване за вписване не съществува, т.е. те не са подлежали на вписване.
Вторият правен въпрос се явява продължение на първия: след като исковата молба по иск за собственост, заведена преди 01.01.2001г., не е била вписана и по време на висящия процес е извършено от ответника разпореждане с правото на собственост, обвързан ли е приобретателят от силата на пресъдено нещо на решението или невписването на исковата молба в този случай съставлява изключение по смисъла на чл.226, ал.3 ГПК /чл. 121, ал.3 ГПК/отм./. По този въпрос следва да се вземат предвид разрешенията в Решение № 88 от 29.07.2016 г. по гр. д. № 5719/2015 г. на Върховен касационен съд, І г.о. и Решение № 281 от 29.10.2012 г. по гр. д. № 130/2012г., І г.о. в следния смисъл: Разпоредбите на чл. 121, ал. 1 и ал. 2 ГПК /отм./, а сега чл. 226, ал. 1 и 2 ГПК, отчитат материалноправната възможност спорното право да бъде прехвърлено по време на висящия процес и уреждат правилото, че делото продължава своя ход между първоначалните страни. Налице са процесуалните възможности правоприемникът да встъпи или да бъде привлечен като трето лице, както и да замести своя праводател при изричното съгласие на първоначалните страни. Във всички случаи, съгласно чл. 121, ал.3 ГПК/отм./, сега чл. 226, ал.3 ГПК, приобретателят е обвързан от силата на пресъдено нещо на постановеното решение, с изключение действията на вписването /чл. 114 ЗС/ по отношение на недвижимите имоти. След 01.01.2001г. исковите молби по чл. 108 ЗС за недвижими имоти подлежат на вписване, като действието на вписването е оповестително - то цели да даде гласност на съдебния спор за собственост относно имота. Приобретателят няма да бъде обвързан от решението само когато е придобил имота преди вписване на исковата молба по спора, ако тя е подлежала на вписване съгласно чл.114 ЗС . Извън това изключение съдебното решение обвързва приобретателя на спорното право, дори когато той не е станал страна в процеса. За тази обвързаност е без значение дали приобретателят е знаел за висящия процес и следователно тя е независима от спазването или нарушаването на изискването за вписване на исковата молба. Ако исковата молба не е подлежала на вписване, какъвто е случая с исковите молби по чл. 108 ЗС преди 01.01.2001г., то придобилият права от ответника по време на висящия процес, на общо основание е адресат на правилото на чл. 121, ал.3 ГПК/отм./, сега чл. 226, ал.3 ГПК, респ. е адресат на силата на пресъдено нещо на решението. Това лице няма да може да води отново същия спор в случай, че решението е неблагоприятно за праводателя му. То би могло да се легитимира като собственик единствено по придобивен способ, необхванат от пределите на силата на пресъдено нещо, а това означава фактическият състав да е осъществен след приключване на устните състезания в последната инстанция, разгледала спора по чл. 108 ЗС по същество. Израз на обвързаността на приобретателя е правилото на чл. 523, ал.1 ГПК, според което съдебният изпълнител може да извърши въвод в недвижимия имот срещу него, като трето за изпълнението лице, започнало да владее имота след предявяване на иска по чл. 108 ЗС. Показателно е, че извършваната от съдебния изпълнител проверка преди предприемане на въвода, касае момента на предявяване на исковата молба, а не момента на вписването й.
Третият правен въпрос е: тече ли придобивна давност в полза на приобретател на недвижим имот, придобил го по време на висящ процес срещу праводателя си и добросъвестно ли е упражняваното от него владение. В Решение № 88 от 29.07.2016 г. по гр.д. № 5719/2015г. на І г.о. и в Решение № 97 от 27.07.2015г. по гр.д. № 6353/2014г. на ІІ г.о. се приема, че спирането на течението на давностните срокове чл.115, ал.1, б."ж" ЗЗД във вр.с чл.84 ЗС по време на висящия процес се отнася не само за ответника по иска, но и за приобретателя, който е придобил имота докато е траел процеса срещу праводателя му. Упражняваната от този приобретател фактическа власт върху имота, произтича от фактическата власт на праводателя му и до влизане в сила на решението по иска по чл. 108 ЗС, не представлява давностно владение по смисъла на чл. 79 ЗС.
По касационната жалба .
Обжалваният съдебен акт на Софийски апелативен съд е постановен в отклонение с горепосочените разрешения и по трите правни въпроса, при което се явява неправилен поради допуснати нарушения на материалния закон.
На първо място, в разрез със закона е застъпеното становище, че исковата молба по иска по чл. 108 ЗС, предявен през 1990г. от настоящите ответници против майката на ищцата, е подлежала на вписване. Както бе разяснено, изискване за вписване на исковите молби, с които се признават вещни права върху недвижими имоти, е въведено считано от 01.01.2001г.
На второ място, напълно незаконосъобразна е и тезата, че ищцата Р. В., която претендира да е придобила спорния недвижим имот с договор за продажба от 25.09.1996г. от майка си /ответница по иска по чл. 108 ЗС/, докато е траел този процес, не е обвързана от силата на пресъдено нещо на решението по този иск. По силата на правилото на чл. 121, ал.3 ГПК/отм./ решението съставлява пресъдено нещо и за нея, независимо дали тя е знаела за процеса, независимо дали исковата молба е подлежала на вписване и дали е била вписана. Поради това тя не може да иска преразглеждане на въпроса за собствеността. Ето защо, поддържаното от нея твърдение, че е собственик на имота на основание договора за продажба от 25.09.1996г., с което основава правния си интерес от воденето на отрицателния установителен иск за собственост, е преклудирано от силата на пресъдено нещо на предходния правен спор по чл. 108 ЗС. Поради това разглеждането му е недопустимо. Ищцата би могла да претендира, че е собственик единствено на правно основание, което не е обхванато от силата на пресъдено нещо на решението. Такова би било основание, осъществено след приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество, тъй като това е пределният момент, до който съдът е длъжен да вземе предвид настъпилите след предявяване на иска нови факти и обстоятелства - чл. 188, ал.3 ГПК/отм./, чл. 235, ал.3 ГПК. Такова се явява второто поддържано от ищцата В. основание за собственост, от което произтича правния й интерес от водене на иска, а именно придобивна давност. Спрямо това основание отрицателният установителен иск е допустим.
Трето, предвид отговора на последния правен въпрос, следва да се отрече възможността ищцата да е придобила имота с кратката петгодишна давност, считано от датата на договора за продажба 25.09.1996г., както е приел въззивният съд. На първо място, не може да се приеме, че упражняваната от нея фактическа власт съставлява добросъвестно владение. Както свидетелските показания, така и писмените доказателства, установяват, че ищцата несъмнено е знаела за воденото дело, с което се оспорва собствеността на праводателката й, още повече, че праводателката е нейна майка. С оглед на това добросъвестността й е опровергана. На второ място, както бе изяснено, тя не може да се позовава на факти и обстоятелства, преклудирани от силата на пресъдено нещо на решението по чл. 108 ЗС, т.е. такива настъпили до влизане в сила на решението по иска по чл. 108 ЗС, което е станало на 22.05.2002г. Установява се от събраните доказателства, че на 18.04.2005г. е подадена молба за образуване на изпълнително дело, т.е. предприети са действия от ответниците по принудително изпълнение въз основа на осъдителното решение; има данни и за последващи изпълнителни действия, включително за обжалване на изпълнителни действия от страна на ищцата, като до момента изпълнителното производство още е висящо. Съгласно чл. 116, б. „в" ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение и започва да тече нова давност до следващото предприето действие по принудително изпълнение. Поради това, от 18.04.2005г. до момента на завеждане на делото на 06.01.2009г. когато ищцата се позовава на давността, не е изтекъл изискуемия от закона срок за придобиване на собствеността по давност.
При тези изводи ищцата не се легитимира като собственик на поддържаното евентуално правно основание. Горното обуславя отхвърляне на предявения от нея отрицателен установителен иск като неоснователен. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК в производството по предявен отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, като при недоказване на този интерес, производството се прекратява. Тази постановка обаче е приложима когато ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника . Ако ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, то предвид диспозитивното начало в гражданския процес, той сам определя обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничава с отричане правото на ответника чрез предявяване на отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, става въпрос не на процесуална, а на материалноправна легитимация. Въпросът кому принадлежи правото на собственост е по съществото на спора, защото ако правото принадлежи на ищеца, това изключва правото на ответника върху същия имот. Затова, производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, само когато интересът е обоснован с притежание на самостоятелно право, различно от спорното, с позоваване на фактическо състояние или на възможност да се придобие имота при отричане правата на ответника. В този смисъл е Решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г., постановено от настоящия състав на ІІ г.о.
Въз основа на изложеното обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и да бъде постановено ново за отхвърляне на предявения иск. На основание чл. 271 ал.3 ГПК решението следва да бъде отменено и спрямо необжалвалите другари на касаторите.
Касаторите имат право на сторените разноски за водене на делото в трите инстанции, които възлизат общо на 8 742лв. и включват: 1220 лв. за първата инстанция, 3200лв. за втората и 4322 лв. за касационната инстанция.
Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

ОТМЕНЯ въззивно решение № 972 от 12.05.2016г. по гр.д. № 3715/2015г. на Софийски апелативен съд и вместо него постановява :
ОТХВЪРЛЯ иска на Р. Р. В. ЕГН [ЕГН] за установяване, че А. В. К.-П. ЕГН [ЕГН] /конституирана на мястото на починалата в хода на процеса Е. Т. Г./, Р. И. Т. ЕГН [ЕГН], Л. И. Я. ЕГН [ЕГН], Ж. К. С. ЕГН [ЕГН], А. А. А. ЕГН [ЕГН], А. А. А. ЕГН [ЕГН], А. А. К. ЕГН [ЕГН], М. Л. К. ЕГН [ЕГН] и Е. Л. К.-В. ЕГН [ЕГН] не са собственици на реална част от недвижим имот, съставляваща втора част от мезонетен апартамент 10 - второ ниво , находящо се в жилищната сграда в [населено място], на [улица], ет. 6, състоящо се от две стаи, баня, тераса и таван, при съседи: от югозапад - ателие, от югоизток и североизток - двор, от северозапад - двор, стълбищна клетка и ателие, отдолу - първо ниво на апартамента, състоящо се от кухня, хол и тоалетна и отгоре - подпокривно пространство, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя.
ОСЪЖДА Р. Р. В. ЕГН [ЕГН] да заплати на А. В. К.-П., Р. И. Т., Л. И. Я., Ж. К. С., А. А. А., А. А. А. и А. А. К. сумата 8 742 /осем хиляди седемстотин четиридесет и два/ лв. разноски по делото за трите инстанции.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ:

.

Начало на блога

Обратно към раздел  Оповестително и оповестително-защитно действие на вписaните искови молби