Решение от 09.10.2019 на ОС-Плевен по в.гр. дело № 472/2019

Начало на блога

Това решение е част от Съдебна практика - гражданско производство

-
Резюме. Дело по ЗОДОВ, заведено от пострадал още по време на разследването заради това, че продължава вече над 6 години. Присъждат му 5000 лв за бавно правосъдие.

-

https://legalacts.justice.bg/Search/GetActContentByActId?actId=T8uM5ax9xsI%3D
-
"иск с правно основание чл. 26 от ЗОДОВ във връзка с чл.6, § 1 от Европейската Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, поради нарушаване на разумния срок за разглеждане /разследване/ на висящо наказателно производство, което се намира в досъдебна фаза. Обезщетението се претендира за период от датата на образуване на досъдебното производство, като за прецизност следва да се приеме, че това е датата на подаване на жалбата от ищеца - 06.03.2012г. до 08.11.2018г., докогато в съдебно заседание пред ЛРС ищецът е допълнил ИМ по реда на чл.143 ал.2 ГПК досежно периода на формиране на неимуществените вреди.

Допустимостта на този иск следва пряко от закона - чл. 2Б ал.3 ЗОДОВ и не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл.8, ал.2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета „а" от Закона за съдебната власт и да няма постигнато споразумение.

Според нормата на чл. 2Б ал. 1 ЗОДОВ приел, че Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Следователно уважаването на иск с правно основание чл. 2Б ЗОДОВ е предпоставено от установяване на отклонение от разумния срок за разглеждане и решаване на конкретен правен спор, независимо дали е от гражданскоправен или наказателноправен характер. За да прецени спазен ли е разумния срок за разглеждане на делото, съдът изхожда от критериите, заложени в чл.2Б ал.2 ЗОДОВ, които са легално въведени стандарти, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/. В тази връзка приел, че проверката за спазване изискването за разумен срок се свежда до преценка на общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

След като се установи продължителността на релевантния период, разумността му се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи правораздаване и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство.

Така ЛРС приел, че за лицето, имащо качеството на пострадал, какъвто в случая е ищецът, разумният срок се преценява от момента, в който за него е настъпило правото му да иска от прокурора да защити законните му права и интереси, т.е. от момента на сигнализирането на органите на Прокуратурата, което в настоящия казус се е случило с подаването на жалба от Т.М.Ц. и Т.Л.Г. до РП-Л. на 06.03.2012г., като се установи, че същата е била заведена по образувана до този момент преписка № 1621/2011 г., с предмет досъдебно производство № 652/2011 г. по описа на РУ на МВР-Л..

Относно твърдението на ищеца за наличие на „неразумен срок" като основание за търсене на обезщетение по посоченото досъдебно производство, съдът приема, че в рамките на периода от 06.03.2012г. до 08.11.2018г., действително има периоди от време, в които не се установяват действия по осъществяване на основната функция на прокурора, дадена в разпоредбата на чл.127 т.1 от Конституцията на РБ, че Прокуратурата следи за спазване на законността, като ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане. Тази основна функция на Прокуратурата е доразвита и в чл.46 ал.2 от НПК, според който освен горното, прокурорът осъществява постоянен надзор и за своевременното провеждане на разследването като наблюдаващ прокурор. Така в нарушение на тази функция съдът констатира, че е възприетия подход от наблюдаващия прокурор да не уведомява ищеца за постановлението си от 20.07.2012г., с което е прекратил наказателното производство. Действително, при разпита му като свидетел на 29.03.2012 г., ищецът е заявил, че не желае да му бъдат предявени материалите по разследването и да бъде информиран за хода на наказателното производство. Независимо от това, след като е постановено прекратяване на наказателното производство, лицето, по чиято жалба е било образувано, има право да узнае за този резултат, който слага край на производството, с оглед ненарушаване правото му на жалба /чл.75 ал. 1 от НПК/.

При преценката си относно „разумността" на срока на разследването, съдът обсъдил и дали е налице още един критерий, предвиден в чл. 2Б ал.2 от ЗОДОВ - „фактическа и правна сложност на производството". Сложността на делото се преценява съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на лицата, срещу които са води разследването, броя на свидетелите, нуждата да се получат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица и др. /в т.см. е практиката на ВКС - Решение № 66/2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., III ГО, Решение № 76/2016 г. по гр. д. № 5721/2015 г., Ill ГО/. В случая разследването е водено срещу две лица, броят на разпитаните свидетели и обемът на относимите приложени документи не е голям, други лица не са встъпвали, а производството е съединено с друго в самото му начало без това да окаже влияние на срочността при разследването. Ето защо, намерил, че в случая не е изпълнен критерия „фактическа и правна сложност", който да наложи по- голяма продължителност във времето за приключване на разследването в законоустановения двумесечен срок, продължаван нееднократно по реда на чл. 234 ал. 3 от НПК. Отделно от това, с оглед липсата на фактическа и правна сложност съдът счел, че не във всички случаи на продължаване на срока на разследването са били налице основания за това.

Безспорно продължителността във времето на процесното досъдебно производство се е наложила и от многократните му прекратявания и последвалата им отмяна при инстанционния контрол с даване на съответни указания по приложението на закона. Тези действия обаче също се вменяват в отговорност на Държавата, в който смисъл е и практиката на ЕСПЧ.

От всичко установено до тук на база приобщените материали по досъдебното производство и хронологията в движението му, съдът приема, че срокът, който е изтекъл в периода от образуването му /06.03.2012г./ до 08.11.2018г., а именно 6 години и 8 месеца, във всички случаи е един неразумен срок за разглеждане и решаване на дело, което не се отличава с правна или фактическа сложност. От това следва извода, че действително е нарушено правото на ищеца на разглеждане и решаване на досъдебно производство № 652/2011г. по описа на РУ на МВР-Л., преписка № 1621/2011г. на РП-Л. /към настоящия момент преписка № 00668/2018г. /досъдебно производство № Д-213/2018 г./ на РП-Червен бряг, в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС.

Съобразявайки, че разпоредбата на чл.2Б от ЗОДОВ е специална правна норма, която урежда обезвредата от неправомерни действия в съответствие с общия принцип на чл.45 от ЗЗД, съдът счита, че на ищеца са причинени неимуществени вреди от бездействия на Прокуратурата, като орган, ръководещ разследването, изразили се в неспазване правата на пострадалия, неосъществяване на достатъчен контрол в различни периоди от време върху работата на разследващите органи, като не са положени достатъчно усилия за провеждане на досъдебното производство в предвидените в чл. 234 от НПК срокове /чл. 22 ал. 2 НПК/. Тези бездействия са в причинна връзка с претендираните от ищеца неимуществени вреди, които е претърпял.

Според практиката на Съда по правата на човека, настъпването на вреда от нарушение на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС винаги се презумира и не е необходимо да бъде доказвана. Позовал се на делото "Скордино срещу Италия", № 36813/97, 29.03.2006г. и редица други дела на ЕСПЧ. Така по делото "Фингър срещу България" намерил, че е посочено следното: "Във връзка с неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че прекомерната продължителност на производството ще доведе до такива вреди".

В настоящото производство приел, че тази презумпция не е оборена и са събрани доказателства за настъпването на такива вреди.
Отчел и факта, че ищецът е на преклонна възраст /89г./, страдащ от различни заболявания, който, сезирайки органите на Прокуратурата, е очаквал своевременно да получи защита на нарушеното си право. От възприетите за достоверни свидетелски показания, събрани в хода на делото, се установи, че бездействията на органа по законност са се отразили неблагоприятно на здравословното състояние на ищеца, тъй като често се е повишавало кръвното му налягане, предизвикали са у него  емоционално          и        психическо напрежение, изнервеност, притеснения и дискомфорт,       т.е. налице са претърпени неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени.


Няма спор между страните и това се установява от приложеното дело, че към 08.11.2018г., докогато в съдебно заседание пред ЛРС ищецът е допълнил периода на формиране на вредите от разглеждане на делото му извън разумния срок, производството по делото е било висящо.     

          Спорни по делото са въпросите отговаря ли Държавата за вреди -неимуществени, причинени на гражданина от дейност на нейните правозащитни органи и в какъв размер?

          За да отговори на спорните по делото въпроси съдът съобрази събраните в производството пред ЛРС писмени и гласни доказателства, както и тези пред ПлОС.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му Част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

С други думи на изследване, установяване и отговор подлежат единствено конкретните оплаквания по въззивната жалба на ответника, защото обжалваното решение е валидно и допустимо.

Съгласно чл.2Б ЗОДОВ, озаглавен Отговорност за дейност на органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, § 1 от Конвенцията.

Исковете по ал.1 се разглеждат по реда на Гражданския процесуален кодекс, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Предявяването на иск за обезщетение за вреди по висящо производство не е пречка за предявяване на иск и след приключване на производството.

Правилно ЛРС е отчел, че за досъдебно производство за самоуправни действия, по жалба срещу които на място са присъствали органите на разследването - МВР и прокурор, общата продължителност на която ищецът е посочил като период от подаване на жалбата на 06.03.2012г. до 08.11.2018г., а именно шест години и осем месеца не може да се определи като разумен срок за разглеждане на досъдебното производство предвид фактическата и правна сложност на делото.

          Затова като е приел по принцип, че ответникът - Прокуратурата на РБ гр.София - следва да носи отговорност за неимуществени вреди по иска на Т.М.Ц., първоинстанционният съд е приложил правилно материалния Закон.

Оплакването, че съдът е осъдил ответника да заплаща обезщетение за по-ранен период от датата на подаване на жалбата от ищеца в РП гр.Л. на 06.03.2012г. и с това решението се оказва извън търсената защита, е неоснователно. Видно от решението, ЛРС в мотивите е приел, че „обезщетението се претендира за период от датата на образуване на досъдебното производство, като за прецизност следва да се приеме, че това е датата на подаване на жалбата от ищеца - 06.03. 2012г. до 08.11.2018г., защото жалбата е подадена по вече образувана преписка на ЛРП - № 1621/2011г. и това, че Постановлението на ЛРП за образуване на досъдебно производство срещу конкретно посочените лица е от 13.03.2012г. не променя същността на преценката за продължителност на разглеждане на делото в ЛРП.

Също неприемливо е възражението, че за времето на преседяване на делото в съда не следва да отговаря Прокуратурата - досъдебното производство е било в съда по жалби на ищеца против Постановленията за прекратяването му, които са се оказали неправилна и незаконосъобразна преценка на решаващия орган и в този смъсъл това е била причината делото да се разглежда и в съда за инкриминирания период.

Това, че в разпита си като свидетел на 29.03.2012г. ищецът е заявил, че не желае да бъде информиран за хода на наказателното производство, не освобождава органа по ръководство, надзор и решаване на досъдебното производство от задължението да връчва Постановление за прекратяване на наказателното производство на подалия жалбата ищец. Поради това преценката на ЛРС, че първото голямо забавяне на ДП от повече от две години е настъпило изцяло по вина на Прокуратурата за времето от 20.07.2012г. до 26.01.2015г., е правилна и законосъобразна.

Следващото отчетено забавяне за повече от шест месеца е във връзка със заключението по назначената съдебно - техническа експертиза - на 30.03.2017г. са дадени указания за назначаването й, на 18.05.2017г. е назначено вещо лице и тъй като същото не е изготвило заключение в определения му срок без посочване на уважителна причина, това е довело и до продължаване срока на разследването на два пъти с по два месеца, веднъж от 08.06.2017г. и след това от 08.08.2017г., като заключение е било депозирано на 12.09.2017г., след което е поискано ново удължаване на срока с още два месеца за преценка изпълнени ли са дадените указания.

И този извод на ЛРС е в съответствие със съдебната практика - Р № 30/07.05.2019г. по гр.д. № 2125/2018г. на трето г.о. на ВКС на РБ, с което е прието че съдът установява осъществяването на отделните забавяния и причината, която ги е предизвикала, доколкото Държавата не отговаря за забавяния, дължащи се на поведението на ищеца. Отново със същото решение е разяснено, че отговорността на Държавата чрез представляващите я процесуални субституенти по чл.2Б от ЗОДОВ следва да бъде ангажирана независимо от това дали те имат причастност към осъщественото забавяне, стига последното да е несъмнено установено.

Неоснователно е и оплакването, че показанията на св. Н.Т.Й.- дъщеря на ищеца, са ценени безкритично и без да се държи сметка, че същата не е медицинско лице. Тя е от кръга на близките, на които им е известно здравословното състояние на техните родители и причините за техните бозпокойства, но още по-важно в случая е, че при т.нар. „бавно правосъдие" настъпват обичайни вреди, които не се нуждаят от доказване. Естеството на разследването и твърдените нарушени права на ищеца, неминуемо водят до една неизвестност и несигурност в неговото ежедневие, която добавена към преклонната му възраст - вече 90-годишен, причинява неимуществени вреди.

Така като е съотнесъл разумността на срока на разглеждане и решаване на делото в аспекта на конкретните обстоятелства по настоящото дело, съпоставени с критериите Сложност на забавеното дело, Поведение на пострадалия и на съответните държавни органи, както и Преследваната от пострадалия по съдебен ред цел, и е приел, че според критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, дължимото на ищеца обезщетение следва да се определи на 5 000лв. за сочените душевни страдания, изразяващи се в негативни емоции и притеснения поради разглеждане на неговото дело извън разумния срок за това, ЛРС е постановил едно законосъобразно решение, което следва да се потвърди.

По разноските:

След като жалбата е неоснователна и въззиваемия прави искане за разноски за ПлОС, то предвид чл.10 ал.3 ЗОДОВ ответникът - жалбоподател следва да бъде осъден да му заплати възнаграждението за един адвокат.

Направено е възражение за прекомерност. Разноските за адвокат са в размер на 250лв. - л.15 от настоящото дело. При приложението на чл.7 ал.2, т.2 от НМРАВ № 1/09.07.2004г., същите се оказват под минимума по Наредбата и поради това не са прекомерни.

Поради това и на основание чл.271 ал.1 ГПК Окръжният съд

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 96/25.02.2019г., постановено по гр.д. № 1557/2018г. на РС гр.Л. като правилно и законосъобразно.

ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр.С. **, бул. "**" № **, на основание чл.10 ал.3 от ЗОДОВ да заплати на Т.М.Ц., ЕГН **********, с адрес: *** разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 250лв., представляващи възнаграждение за един адвокат.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280 и сл. ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                ЧЛЕНОВЕ: 1.

 -

Оставено в сила от ВКС с Определение от 19.03.2020 по гр. дело № 550/2020 (прокуратурата изпуснала срока да обжалва) http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-delo&id=146D451AB85A5805C22585300031BCCD
-


Начало на блога

Това решение е част от Съдебна практика - гражданско производство

No TrackBacks

TrackBack URL: http://softisbg.com/MTOS-4.32-en/MT-5.2.10/mt-tb.cgi/2562

Leave a comment

About this Archive

Find recent content on the main index or look in the archives to find all content.