Определение от 21.02.2024 по гр. д. № 3211 от 2023 на ВКС

Начало на блога

Това определение е част от съдебната практика по темата  Отговорност за вреди от грешки при вписванията

 .

Казус. През 2009 ищецът купува от строител апартамент с уж чисто УВТ. УВТ е било чисто, т.к. непосредствено преди продажбата управителят на фирмата-продавач (и длъжник) подал молба до СдВп за заличаване на възбрана върху апартамента, а СдВп поставила резолюция „да се отбележи", без да спази изискванията на ПВп (кредиторът трябва да е съгласен да се заличи, а не длъжникът!) С влязло в сила съдебно решение, постановено от СРС 29 състав по гр.д.№17696/2011г., заличаването на възбраната е прогласено за нищожно като постановено в противоречие със закона. През 2012 г. апартаментът е продаден на търг.  Ищецът води поредица от дела - първо предявява частичен иск за 10 001 лв, уважен. После - за остатъка до пълния размер. През 2024 г. Министерство на правосъдието окончателно е осъдено, като работодател на съдията по вписванията, да плати на ищеца общо 80-90 000 лв. щети за изгубения двустаен апартамент в София, който по актуални цени струва към 200 000 евро!

       1. На 16.01.2014 СРС уважава частичния иск

       2. На 03.05.2022 СГС уважава иска за остатъка

       3. На  01.03.2023 Апел. съд София потвърждава Р. на СГС

       4. На 21.02.2024 ВКС не допуска. Това определение е публикувано тук.

        Из определението:

          „с договор за покупко-продажба от 15.12.2009г. „ИТ Интелект" ООД, [населено място] е придобил от „А. Иженеринг" ООД собствеността върху недвижим имот, представляващ двустаен апартамент [...] към датата на сделката описаният имот е бил свободен от тежести, съгласно удостоверение на АВ, а вписаната по отношение на апартамента предходна възбрана от 10.09.2008г. във връзка с издадена на 08.09.2008г. в полза на М. М. обезпечителна заповед срещу „А. Иженеринг" ООД е била заличена на 08.12.2009г.,като заличаването е сторено по разпореждане на В. С. - съдия по вписванията към АВ. Констатирано е, че с влязло в сила съдебно решение, постановено от СРС 29 състав по гр.д.№17696/2011г. (за съжаление, не откривам това решение никъде), заличаването на възбраната е прогласено за нищожно като постановено в противоречие със закона [...] дружеството е било отстранено от имота [...] Изложени са съображения, че липсват доказателства заличаването на процесната възбрана да е било сторено умишлено, по смисъла на чл. 203, ал. 2 КТ, от съдията по вписванията." (и в нашия случай съдията по вписванията едва ли е действала умишлено, като е заличавала тежести по несъществуващ имот, но понеже и на нас ни издават справки, че възбраната на КПКОНПИ е заличена надлежно, а тя не е, кой знае какво ни чака - заличаването може да бъде прогласено за нищожно и имотът  ни - продаден на търг; вж съдебната практика, за нищожни вписвания и заличавания върху несъществуващи имоти, бел. блогър, 08.07.2024)

-

Цялoто определение:

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдия Светлана К.
гражданско дело № 3211 от 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 8672/12.04.2023г., подадена от Министерство на правосъдието, представлявано от министъра на правосъдието, чрез процесуалните представители юрисконсулт В. Д. и юрисконсулт И. Т., срещу решение № 231, постановено на 01.03.2023г. от Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, по в.гр.д.№2368/2022г., с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 261467 от 03.05.2022г. на Софийския градски съд, постановено по гр.д. № 20129 по описа за 2014г., са уважени предявените от „ИТ Интелект" ООД, [населено място] срещу касатора частичен иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие на незаконосъобразни действия на съдия по вписванията В. С. по заличаване на 08.12.2009г. на вписана на 10.09.2008г. възбрана под № 234, в размер на 53 299 лева - главница (частична претенция от цяла такава в размер на 63 300 лева) и осъдителен иск с правна квалификация чл. 86 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху посочената главница за периода 12.03.2013г. до 15.12.2014г. в размер на 9 557,80 лв., и е присъдена законна лихва върху същата главница за периода след 15.12.14г. до окончателното изплащане на сумата. С въззивното решение е отхвърлен и обратния иск на Министерството на правосъдието против В. С., предявен при условията на евентуалност, за изброените суми.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат отхвърлени със законните последици или в условията на евентуалност да бъде уважен предявеният от касатора обратен иск.
Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно и в противоречие с приложимия материален закон е определил началния момент, от който тече погасителната давност, по отношение на претенциите на ищцовото дружество.
Поддържа, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като производството по делото е образувано на 15.12.2014г., към който момент не е било налице влязло в сила решение по гр. дело № 14981/2013г. на СРС, с което имуществената отговорност на министерството за процесната вреда е ангажирана частично като в тази връзка СГС е направил доклад по делото, допуснал е събирането на всички поискани доказателства от страните, в това число на Министерството на правосъдието и на третото лице помагач на страната на МП и едва за първи път с обжалваното решение е посочил, че е преклудирано позоваването на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти. Счита, че е нарушено правото на защита на страните, на които е предоставена възможност да осъществяват процесуалните си права, като обаче впоследствие извършените действения, наведени възражения и събрани доказателства, не са взети предвид при постановяване на крайния съдебен акт. Поддържа, че спрямо третото лице помагач силата на пресъдено нещо на постановеното решение по частичен иск няма действие, поради което несъобразявайки се с пределите на СПН, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Касаторът твърди, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради факта, че е основавано на несвоевременно представени от ищцовата страна документи, които не е следвало да бъдат вземани предвид като писмени доказателства при решаване на делото. Излага, че към исковата молба не са приложени писмени доказателства, дори не е направено искане за събирането на такива, поради което всички искания, направени с молба-становище, депозирана в съда след насрочване на делото, както и тези, направени в съдебното заседание - за представяне на описаните в исковата молба писмени доказателства; за изискване на гр.д.№ 14918/2013г, на СРС, 35 състав и гр.д.№17696/2011г. на СРС, 29 състав, се явяват недопустими, поради преклудиране на възможността за ангажирането им.
Счита, че съдът е постановил решението си при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и като не допуснал събиране на доказателства на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, а именно допускане на тройна СТЕ, след изрично оспорване на изслушаната в първата инстанция единична СТЕ, за изясняване на идентичността на процесния имот.
Поддържа се, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон тъй като в случая липсва противоправност на твърдяното увреждащо действие на съдията по вписванията, както и претендираните вреди не са пряка и непосредствена последица от заличаването на възбраната.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите:
1.От кой момент започва да тече погасителната давност за вземане за обезщетение за вреди от непозволено увреждане в хипотезата на чл. 49 ЗЗД, когато ответник е възложителят на работата?
По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на ППВС № 7/1959г.; решение № 60318 от 7.01.2022г. на ВКС по гр.д.№ 757/2021г, IV г. о., ГК и решение № 2 от 25.01.1974г. по гр.д.№ 101/1973г. на ОСГК на ВС.
2.От кой момент започва да тече погасителната давност при непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД?
По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на ППВС № 2/1981г.; ТР № 5/2005г. ОСГК и ТК на ВКС; решение № 225/27.10.2016г. на ВКС по гр.д.№ 1359/2016г., IV г. о.; решение № 139 от 31.05.2011г. на ВКС по гр.д.№1445/2009г., IV г. о; решение № 184 от 21.09.2011г. на ВКС по гр.д.№1124/2010г., III г. о.; решение № 238 от 30.01.2013г. на ВКС по гр.д.№1668/2011г., III г. о.; решение № 60318 от 7.01.2022г. на ВКС по гр.д.№757/2021г., IV г. о.; решение №2 от 25.01.1974г. по гр.д.№101/1973г. на ОСГК на ВС; ППВС № 7/1959г.
3.Длъжен ли е съдът да даде на страните указания във връзка с доклада по делото, когато във въззивната жалба изрично са наведени доводи за допуснати от съда съществени процесуални нарушения във връзка с доклада? Когато във въззивната жалба са наведени твърдения за дадени с доклада на първоинстаиционния съд неточни указания на страните по делото относно подлежащите на доказване факти, какви са задълженията на съда с оглед защитата на процесуалните права на страните? Длъжен ли е съдът да допусне обективирани във въззивната жалба доказателствени искания, когато същите са поискани поради недопускането им от първоинстаиционния съд при осъществени от него съществени процесуални нарушения?
По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на ТР № 3/2016г. от 22.04.2019г. по тьлк. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС; решение № 47/12.03.2019г. по гр.д.№2322/2018г. на ВКС IV г. о.
4.Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните?
По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК; решение № 55/03.04.2014г. по т.д.№1245/2013г. на ВКС, I т. о.; решение № 63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. на ВКС, II т. о.; решение № 263/24.06.2015г. по т.д.№3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о.; решение № 111/03.11.2015г. по т.д.№1544/2014г. на ВКС, ТК. II т. о; решение № 60117/01.02.2022г. по т.д.№667/2020г. на ВКС, ТК. II т. о.
Поддържа също така, че обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК .
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба В. Г. С., чрез процесуалния представител адвокат С. Л., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба „ИТ Интелект" ООД, [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Г. М., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с договор за покупко-продажба от 15.12.2009г. „ИТ Интелект" ООД, [населено място] е придобил от „А. Иженеринг" ООД собствеността върху недвижим имот, представляващ двустаен апартамент на две нива № А 34, разположен в сграда, находяща се в УПИ ... - 732, кв. 5, местност „М. ливади - Запад", [населено място]. Посочено е, че към датата на сделката описаният имот е бил свободен от тежести, съгласно удостоверение на АВ, а вписаната по отношение на апартамента предходна възбрана от 10.09.2008г. във връзка с издадена на 08.09.2008г. в полза на М. М. обезпечителна заповед срещу „А. Иженеринг" ООД е била заличена на 08.12.2009г., като заличаването е сторено по разпореждане на В. С. - съдия по вписванията към АВ.
Констатирано е, че с влязло в сила съдебно решение, постановено от СРС 29 състав по гр.д.№17696/2011г., заличаването на възбраната е прогласено за нищожно като постановено в противоречие със закона.
Посочено е, че ищецът поддържа, че не е могъл получи надлежно собствеността върху описаният апартамент, тъй като дружеството е било отстранено от имота чрез евикция - активът е бил осребрен по изп. д. № 144/2012г. на ЧСИ Ч. в полза на взискателя М., чиито именно права са били защитени от процесната възбрана.
Прието е, че всички предпоставки от състава на чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 45 ЗЗД са удостоверени с влязъл в сила съдебен акт - решение на СРС 35 състав по гр.д.№14918/2013г., с което имуществената отговорност на ответника за процесната вреда е ангажирана частично - до размера на сумата 10 000, 01 лева, представляваща част от платената цена по договора от 15.12.2009г. Изложени са съображения, че съгласно постановките по ТР № 3/2019г. на ВКС, този съдебен акт се ползва със СПН по отношение на всички елементи от състава на процесната деликтната отговорност, с изключение единствено на размера на заявеното вземане. С оглед на това е прието, че в производството по делото могат да бъдат обсъждани единствено възражения на ответника, касаещи размера на иска - размера на процесната вреда, както и възражението на Министерство на правосъдието за изтекла погасителната давност, тъй като тази защита не се засяга от СПН по предходното дело.
Прието е, че доводът за липса на идентичност на купения имот с възбранения и осребрен такъв се явява преклудиран от СПН по приключилото съдебно производство, особено доколкото посочената идентичност не е била оспорвана от МП в рамките на производството по предходното дело.
Посочено е, че предходният съдебен процес формира СПН в отношенията между двете страни по делото - ИТ „Интелект" ООД и МП. Прието е, че съдебният акт не обвързва със СПН В. С., тъй като същата не е участвала в приключилото дело, но това обстоятелство може да ползва само тази страна, а не и от МП, което е участвало като ответник в предишното съдебно производство.
Изложени са мотиви, че фактът, че решението по частичния иск е влязло в сила в хода на производството по делото, не съставлява пречка за зачитане на правните последици на първия съдебен акт, с оглед изричното правило на чл. 297, предл. 2-ро ГПК и предвид редакцията на чл. 235, ал. 3 ГПК. Прието е, че такава пречка не представлява и обстоятелството, че настоящият процес е започнал преди да бъде постановено ТР № 3/2019г. на ВКС, предвид правилото на чл. 130, ал. 2, предл. 1-во ЗСВ.
Изложени са съображения, че от събраните в процеса доказателства е установено, че ищецът е платил, при покупката на процесния имот, сума в размер на 63 600, 01 лева, с ДДС като това обстоятелство е било прието за безспорно между дружеството и МП в рамките на производството по гр.д. №14918/2013г. - с определение на съда от ОСЗ. Прието е, че след като от тази сума се приспадне вече присъденото с решението на СРС 35 състав по гр.д.№14918/2013г. обезщетение в размер на 10 000, 01 лева, се получава сума в размер на 53 600 лева, която е по-голяма от претендираната по делото сума от 53 299 лева, поради което искът се явява доказан в пълен размер.
Прието е, че върху посочената сума се следва при условията на чл. 86 ЗЗД законна лихва за периода след завеждане на делото от 15.12.2014г. като върху главница се следва при условията на чл. 86, във връзка с чл. 84, ал. 3 ЗЗД и лихва в размер на 9 557, 8 лева за периода след 12.03.2013г. -заявената от ищеца начална дата. Посочено е, че тази дата следва момента на настъпването на процесната вреда 21.01.2010г. - когато е била платена изцяло цената на имота, ако се приеме, че вредата е настъпила към този момент или 05.11.2012г. - когато имота е бил възложен в полза на взискателя М., ако се приеме, че вредата е настъпила към този момент.
Прието е, че процесната погасителна давност в случая е започнала да тече едва на 28.02.2012г., когато е влязло в сила решението на СРС 29 състав по гр.д.№17696/2011г., доколкото чак към този момент е установена противоправността в заличаването на процесната възбрана и към него момент се констатира наличието на деликт и на „деец" - по смисъла на чл. 114, ал. 3 ЗЗД. Посочено е, че давността се явява спазена дори да се приеме, че е започнала да тече от датата на сделката (през 2009г.), от датата на плащането на цената по сделката (през 2010г.), от датата на финализирането на процесната публична продан (през 2012г.). Прието е, че тезата на ответника за началния момент на погасителната давност, а именно 08.12.2009г. би позволила да бъдат погасени права преди да е възможно същите да бъдат упражнени, тъй като давността не може да започне да тече преди да е установено наличие на деликт, на вредоносно действие, на деец. С тези мотиви предявените осъдителни искове по чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД са уважени изцяло.
За да отхвърли предявения обратен иск по чл. 219, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 54 ЗЗД, съдът е приел, че процесната регресна отговорност, в случая между работодателя МП и служителя В. С. - съдия по вписванията, може да бъде реализирана само по специалния законов ред регламентиран в чл. 210, във връзка с чл. 206 КТ. Изложени са съображения, че липсват доказателства заличаването на процесната възбрана да е било сторено умишлено, по смисъла на чл. 203, ал. 2 КТ, от съдията по вписванията. Посочено е, че наличието на такъв вид вина следва да бъде доказано еднозначно и категорично като умисъл, по смисъла на НК, в действията на В. С. не може да се презумира.
След преценка на изложените в обжалваното решение съображения и посочената от касатора практика на ВКС по поставените въпроси, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По първия и втория, поставени в изложението правни въпроси, въззивният съд изцяло се е съобразил с трайно установената практика на ВКС по отношение на началото на давностния срок за вземане за обезщетение от непозволено увреждане, според която този срок започва да тече от осъществяване на деянието (а когато то е бездействие - от преустановяването му), а ако деецът е неизвестен - от неговото откриване (решение №1189 от 17.10.2006г. по гр.д.№1908/2005г. на ІVА г.о. на ВКС; решение №380 от 13.10.2011г. по гр.д.№429/2011г. на ІV г.о. на ВКС). Необходимо е при това да е налице и действително проявление на увреждането. Фактическият състав на непозволеното увреждане е налице тогава, когато се обективира цялостния му фактически състав, вкл. когато вредоносните последици са положително проявени и когато това води до установяване на пострадалия. А в случай на спор за право, началният момент, от който следва да се зачете, че задължението е станало изискуемо, е датата, на която решението на гражданския съд по спора за право влезе в сила (решение №137 от 18.02.2019г. по гр.д.№2957/2017г. на ІІІ г.о. на ВКС). Тази практика на ВКС, както и постановеното от въззивния съд решение, е съобразена с разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, според която за вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца (в случая с влизането в сила на решението, постановено по гр.д.№17696/2011г. по описа на СРС), но когато вредата е настъпила по-късно, началният момент на погасителната давност следва да бъде свързан с момента на настъпването на вредата, когато се обективира цялостния фактически състав на непозволеното увреждане и предявяването на иска става обективно възможно. Категорично се приема също така, че за да възникне отговорността по чл. 49 ЗЗД, е необходимо вредите да са настъпили в резултат на виновно противоправно действие или бездействие на лицето, ангажиращо отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, т.е. необходимо е осъществяването на това действие или бездействие, както и неговата противоправност да бъдат установени, както и да бъде установено, че вредите са настъпили именно по повод и във връзка с възложената от ответника работа. Тези обстоятелства са съобразени от въззивния съд при формиране на извода за началния момент, от който започва да тече погасителната давност.
Действително в практиката си (включително посочената в изложението) ВКС приема, че всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане следва да се установят от съда, пред когото е повдигнат за разрешаване съответният спор за заплащане на обезщетение, като законът не поставя като задължителна процесуална предпоставка за предявяване на иска предварително установяване по съдебен ред на която и да било от предпоставките на чл. 45 ЗЗД, вкл. липсва изискване за предварително установяване с влязло в сила решение на незаконосъобразността на извършеното от делинквента деяние. Настоящият случай обаче разкрива редица особености в сравнение с хипотезите, разгледани в посочените от касатора решения, доколкото самото увреждане е настъпило в по-късен момент като последица от прогласяване нищожността на извършеното заличаване на възбраната.
Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване и по третия, поставен в изложението правен въпрос.
В съответствие с приетото в т. 2 на ТР №3/2016 от 22.04.2019г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че решението на СРС, 35 състав по гр.д.№14918/2013г., с което имуществената отговорност на касатора за процесната вреда е ангажирана частично - до размера на сумата от 10000.01 лв., представляваща част от платената цена по договора от 15.12.2009г., се ползва със СПН по отношение на всички елементи от състава на процесната деликтна отговорност, с изключение на правопогасяващите възражения за частта от претенцията, която е предмет на настоящето производство, доколкото в т. 1 от тълкувателното решение е прието, че предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането.
Изцяло съответства на тълкуването, съдържащо се в т. 3 на ТР №3/2016 от 22.04.2019г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС и изводът на въззивния съд, че обстоятелството, че решението по частичния иск, разгледан в производството по гр.д.№14918/2013г., е влязло в сила в хода на производството, не съставлява пречка за зачитане на правните последици на този съдебен акт, с оглед изричното правило на чл. 297, предл. 2-ро ГПК и предвид редакцията на чл. 235, ал. 3 ГПК.
И доколкото изводът на съда за формираната СПН с решението по гр.д.№14918/2013г. е в основата на констатацията, че не е необходимо събиране на доказателства за елементите от състава на процесната деликтна отговорност, то не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по поставените въпроси (включени в третия въпрос от изложението) за задълженията на въззивния съд във връзка с наведени доводи за неточност на направения от първоинстанционния съд доклад, както и за допускане на поисканите с въззивната жалба доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд именно поради представянето на влязлото в сила решение по гр.д.№14918/2013г. на СРС.
Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване и по четвъртия, поставен в изложението правен въпрос. При постановяване на решението си въззивният съд, в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, е обсъдил всички релевантни за спора доводи и възражения, както и събраните доказателства, при съобразяване на СПН на влязлото в сила решение по гр.д.І14918/2013г.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен „extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма.
При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите на ЗЗД и ГПК, относими към производство по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вкл. и по отношение на предявения обратен иск, както и с трайно установената практика на ВКС.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 231, постановено на 01.03.2023г. от Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, по в. гр. д. № 2368/2022г., по касационната жалба на Министерство на правосъдието.
ОСЪЖДА Министерство на правосъдието на Република България на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „ИТ Интелект" ООД сумата от 4800 лв. (четири хиляди и осемстотин лева, представляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационна жалба.
ОСЪЖДА Министерство на правосъдието на Република България да заплати на адв.С. Г. Л., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] сумата от 4885.44 лв. (четири хиляди осемстотин осемдесет и пет лева и 44 ст.), представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Определението е окончателно.

ЧЛЕНОВЕ: 

.

Начало на блога

Това определение е част от съдебната практика по темата  Отговорност за вреди от грешки при вписванията