РЕШЕНИЕ № 10 от 28.09.2010 на КС по к.д. № 10 от 2010 г.

ЗА СРОКОВЕТЕ НА ДП (малко е поостаряло, бел. блогър, 27.10.2019)

Съдия докладчик Румен Ненков (Обн., ДВ, бр. 80 от 12.10.2010 г.)

Начало на блога

Това е част от Съдебна практика - наказателно производство

-

Съгласно чл. 234 от НПК срокът на разследването, включващ и времето след привличането на обвиняем, е двумесечен. По мотивирано искане на прокурора същият може да бъде удължен с не повече от четири месеца от административния ръководител на съответната прокуратура или оправомощен от него прокурор. Само в изключителни случаи този срок може да бъде удължаван (хипотетично до изключване на наказателното преследване по давност) от административен ръководител в прокуратурата на окръжно или по високо ниво или от оправомощен от него прокурор. Съществена гаранция за спазването на установените срокове е разпоредбата на чл. 234, ал. 7 от НПК, според която действия по разследването, извършени извън установените срокове, не пораждат правни последици, а събраните доказателства не могат да се ползват пред съда при постановяване на присъдата. Съгласно чл. 242, ал. 3 от НПК прокурорът извършва необходимите действия след завършване на разследването в едномесечен срок от момента на получаване на делото. Отделно, следвайки предписанието по чл. 31, ал. 1 от Конституцията, разпоредбата на чл. 22, ал. 2 от НПК задължава прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в кодекса срокове.

Отменената глава двадесет и шеста с чл. 368 и чл. 369 от НПК имплицитно съдържа оценката на законодателя, че е неприемливо от гледна точка на разумния срок на наказателния процес едно лице да бъде държано в положението на обвиняем в досъдебното производство за повече от две години при обвинение за тежко престъпление, съответно - за повече от една година при по-леко обвинение. В повечето случаи тези срокове биха се оказали по-големи в сравнение със сроковете на досъдебното производство, определени съвкупно по сега действащите чл. 234, ал. 1 - 5 и чл. 242, ал. 3 от НПК. Обратното може да се получи само в изключителните случаи на удължаване на разследването над шест месеца от административния ръководител на окръжна или по-горна прокуратура или от оправомощено от него лице (чл. 234, ал. 3, изр. 2 от НПК). Само тогава отмяната би могла да се свърже с ограничаване на предоставено процесуално право и следователно може да се поставя въпросът дали това ограничение в светлината на чл. 31, ал. 4 от Конституцията, съответно и чл. 18 от КЗПЧОС, не надхвърля необходимото за осъществяване на правосъдието.

Конституционният съд не приема тезата на вносителите на искането, че оспорената законодателна промяна изключва защитата на правото на обвиняемия делото му да бъде разгледано в "разумен срок" по смисъла на чл. 6, т. 1, изр. 1 от КЗПЧОС. Приетият през 2005 г. нов Наказателно-процесуален кодекс въздигна като основен принцип разглеждането и решаването на делата в разумен срок, въвеждайки по отношение на органите на досъдебното производство задължението да спазват предвидените процесуални срокове (чл. 22 от НПК). Чрез конституционните промени от 2006 г. и приемането на новия Закон за съдебната власт от 2007 г. се създадоха допълнителни правни гаранции за по-бързо разглеждане на делата и преодоляване на неоправданото им забавяне. Отмяната на глава двадесет и шеста от НПК не засяга така описаната система от норми. Тя е мотивирана от легитимната в светлината на чл. 31, ал. 4 от Конституцията цел да бъде усъвършенствано законодателството в интерес на доброто правосъдие.

Основната слабост на отменената процедура се състои в това, че използва формален, чисто количествен критерий за измерване на понятието "разумен срок" на досъдебното производство. Действително в повечето случаи прилагането на такъв подход води до точна оценка - нещо напълно логично при положение, че съгласно процесуалния закон, за да бъде привлечено едно лице като обвиняем е необходимо предварително да са били събрани "достатъчно доказателства" за неговата виновност. По отделни усложнени дела обаче, противно на обществения интерес да бъде реализирана наказателната отговорност на всеки извършител на престъпление, би могло да предостави неоправдана полза на обвиняемия - например при възникване на реални затруднения, свързани с издирване и привличане на съучастници, събиране на допълнителни доказателства, включително и чрез съдебни поръчки в чужбина, принос на обвиняемия за забавяне на процесуалното развитие и т.н. Затова неслучайно практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, т. 1, изр. 1 от КЗПЧОС е доста гъвкава. При преценката за разумност на релевантния период съдът прилага три критерия: фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните органи и поведението на самия носител на правото (Решение от 15.07.1982 г. на ЕСПЧ по делото Екле срещу Германия; Решение от 13.07.1983 г. на ЕСПЧ по делото Цимерман и Щайнер срещу Швейцария; Решение от 26.07.2001 г. на ЕСПЧ по делото Крепс срещу Полша; Решение от 23.10.2003 г. на ЕСПЧ по делото С.Х.К. срещу България и др.). Възможно е накърняване на разумния срок за разглеждане на делото, въпреки формалното спазване на законово определените процесуални срокове, както е възможно и обратното - удовлетворяване на изискването за "разумен срок" при фактическо надвишаване на процесуалните срокове. Според ЕСПЧ предписанието за разумен срок на делото се нарушава само от закъснения, за които са отговорни държавните органи. На тази основа Конституционният съд приема, че с отмяната на глава двадесет и шеста от НПК националният законодател преследва конституционно оправдана цел - да обезпечи интересите на правосъдието, съобразявайки разбирането за "право на процес в разумен срок" на Европейския съд по правата на човека. При това, доколкото в някои изключителни случаи при новата правна уредба би се стигнало до стесняване на правата на обвиняемия, трябва да се отчита съществуващият балансиращ механизъм, а именно - обезпечената с чл. 234, ал. 8 и 9 от НПК отмяна на всички мерки за процесуална принуда след изтичането на срокове, еднакви със сроковете по отменения институт.

Съществен е въпросът дали отмяната на института "Разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия" не създава такава празнота в правната уредба, която е несъвместима с изпълнението на изискванията по чл. 13 от КЗПЧОС за наличие на ефективни вътрешно правни средства за защита на правата и свободите по конвенцията, в частност - правото на обвинения в престъпление на разглеждане на делото в разумен срок. В практиката си ЕСПЧ е възприел критерии за оценка, според които вътрешноправните средства са ефективни, ако са годни да предотвратят, респективно - своевременно да преустановят нарушението, или да предоставят адекватно обезщетение за вредите, претърпени от лицето, чието право е било накърнено (Решение от 26.10.2000 г. на ЕСПЧ по делото Кудла срещу Полша). В редица актове на същия съд е установено, че към момента на въвеждане на чл. 239а в предходния Наказателно-процесуален кодекс страната не е разполагала със средство, което да отговаря на предписанията по чл. 13, във връзка с чл. 6, т. 1, изр. 1 от КЗПЧОС за обезпечаване на разумен срок за провеждане на наказателното производство в досъдебната му фаза (Решение от 23.09.2004 г. на ЕСПЧ по делото Османов и Юсеинов срещу България; Решение от 22.12.2004 г. на ЕСПЧ по делото Митев срещу България; Решение от 27.01.2005 г. на ЕСПЧ по делото Сиджимов срещу България). При тези изходни позиции отговорът на поставения по-горе въпрос зависи от това доколко в периода от създаването на института през 2003 г. до неговата отмяна през 2010 г. са създадени други алтернативни възможности за удовлетворяване на изискването за "ефективно средство за защита" по отношение на правото на разглеждане в разумен срок на наказателните дела, намиращи се в досъдебната фаза на процеса. Според Конституционния съд на нормативно ниво това е сторено. Чрез промени в Конституцията (Обн. ДВ, бр. 12 от 2007 г.) е създаден нов, независим орган - Инспекторат към Висшия съдебен съвет, който може да действа по инициатива на всички засегнати граждани, следователно и на обвиняемите в досъдебното производство. Инспекторатът проверява дейността на органите на съдебната власт и е оправомощен да отправя сигнали, предложения и доклади до всички държавни органи, включително и компетентните органи на съдебната власт (чл. 132а, ал. 6 и 9 от Конституцията). Правомощията на Инспектората са доразвити в новия Закон за съдебната власт (ЗСВ) като в обхвата на проверките са включени "организацията по образуването и движението на съдебните, прокурорските и следствените дела, както и приключването на делата в установените срокове" (чл. 54, ал. 1, т. 2 от ЗСВ). Съгласно чл. 58, ал. 3 от ЗСВ резултатите от проверката се предоставят не само на проверявания магистрат, но и на административния ръководител на съответния орган на съдебната власт. Последният е длъжен да уведоми главния инспектор за изпълнението на дадените препоръки в срока, определен в акта за резултатите от проверката (чл. 58, ал. 4 от ЗСВ). Когато се налага предотвратяване или непосредствено преодоляване на неоправдана забава във фазата на досъдебното наказателно производство, отговорен за изпълнението на предписанията на Инспектората е съответният административен ръководител от системата на прокуратурата. Той разполага с властта да вземе различни по съдържание мерки - организационни (по реда на чл. 136, ал. 4 от ЗСВ), дисциплинарни (налагане на някои по леки наказания по чл. 311, т. 1 от ЗСВ или иницииране на дисциплинарно производство пред Висшия съдебен съвет) и процесуални (отмяна или изменение на актовете на подчинените прокурори, даване на задължителни писмени указания или непосредствено извършване на необходимите процесуални действия по реда на чл. 46, ал. 3 от НПК; упражняване на надзор и ръководство върху разследващите органи по реда на чл. 196 и чл. 197 от НПК). Следователно, може да се приеме, че отмяната на глава двадесет и шеста от НПК не води до създаването на правен вакуум, който би бил несъвместим с чл. 13 от КЗПЧОС.

-

Вж също и становището на адв. Хаджигенов по това решение в блога му - http://hadjigenov.com/?p=154

-

Начало на блога

Това е част от Съдебна практика - наказателно производство