Определение от 09.12.2013 по гр. дело № 3480/2013 на ВКС

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 03 декември през две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3480 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба на ответницата К. П. А., чрез адв. С. С. против решение № 121/05.03.2013 г. по в.гр.дело № 24/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1213/28.06.2012 г. по гр.дело № 2498/2011 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която К. П. А. в качеството й на нотаруис с рег. № 472 на Нотариалната камара е осъдена да заплати на М. И. Н. сумата 24 006. лв. представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от неизпълнение на задълженията на нотариуса по чл.25 ЗННД, ведно със законната лихва, считано от 09.09.2011 г. до окончателното изплащане на сумата.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК - нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. Нормата на чл.25,ал.1 ЗННД включва ли и задължение за нотариуса да извършва справки в собствения си служебен архив и има ли той право и задължение да дава информация на лица, относно такива удостоверявания по сделки, по които те не са участници или страни, решаван противоречиво от съдилищата - решение № 64/27.02.2012 г. по в.гр.дело № 1363/2011 г. на Пловдивския апелативен съд, решение № 1490/22.12.2008 г. по гр.дело № 5178/2007 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./, 2. за задължението на нотариуса да пази тайна относно обстоятелствата, станали му известни при извършване на неговата дейности, че справки по архива на нотариуса се дават единствено по искане на участващо в нотариалното производство лице или по писмено разпореждане на съдия или прокурор, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и който е разрешаван противоречиво от съдилищата, 3. плащането по т.20 от Тарифата за нотариалните такси към ЗННД поражда ли договорни правоотношения по договор за възлагане по чл.22 ЗННД, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 4. наличието на договор за възлагане по чл.22 от ЗННД рефлектира ли върху обема на отговорността на нотариуса по чл.73 ЗННД, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 5. причинната връзка, като елемент от фактическия състав на чл.45 ЗЗД предполага ли се или следва да бъде доказвана във всеки конкретен случай. Когато твърдяната вреда е типична и обичайна последица от деянието причинната връзка предполага ли се или следва да бъде доказвана във всеки конкретен случай, решен в противоречие с практиката на ВКС - т.2 от ППВС № 7/30.12.1959 г. , 6. допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на незаявено до момента от ищеца обстоятелство/факт, представляващ елемент от фактическия състав на основното правоотношение, следва ли в случай на служебно констатирани от съда обстоятелства от значение за спора те да се включат в доклада по делото и да се укаже разпределението на доказателствената тежест, решен в противоречие с практиката на ВКС, цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, 7. допустимо ли е откриване на производство по чл.193 ГПК за опровергаване на съдържанието на частен свидетелстващ документ, респективно допустими ли са свидетелски показания за опровергаването му, решение № 51/21.07.2010 г. по т.дело № 528/2009 г. на ВКС I т.о., постановено по чл.290 ГПК, решение № 634/02.10.1987 г. по гр.дело № 387/1987 г. на ВС, I г.о.
Ответницата по жалбата М. И. Н., чрез адв.Б. З. в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице помагач на страната на ответницата [фирма] [населено място] не е изразило становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр. осн. чл. 73,ал.1 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност, вр. 45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
От фактическа страна е установено, че жалбоподателката К. А. изпълнява функциите на нотариус с рег. № 472 на Нотариалната камара [населено място] с район на действие района на Пловдивския районен съд.
Съдът е приел, че с полица № 130208000452/19.11.2010 г. жалбоподателката сключила договор с [фирма] [населено място] за застраховка „Професионална отговорност" за упражняваната професионална дейност като нотариус за период от 12 месеца, считано от 22.11.2010 г. и лимит на отговорност за едно събитие 200 000 лв.и лимит на отговорност за срока на застраховката 300 000 лв., като е уведомила застрахователя, че срещу нея има предявен иск от М. Н., по който е образувано настоящото дело за сумата 33 194.94 лв.
Прието е, че в началото на месец ноември 2008 г. ответницата по жалбата-ищца е поканена от [фирма] [населено място], като продавач по сключен предварителен договор от 28.02.2998 г. за сключване на окончателен договор в кантората на жалбоподателката-нотариус К.А., поради наличие на трайни служебни отношения на продавача с нотариус К. А..
Установено е, че на 10.11.2008 г. е сключен договор за продажба на апартамент № 18 със застроена площ от 52.72 кв.м., завършен в степен „груб строеж" находящ се в блок 2 на сграда, построена в УПИ II - 549,618 в кв. I по плана на@@21@ [населено място] със съответни идеални части от общите части и от правото на строеж върху терена за сумата 24006 лв. Продавач по договора е [фирма] , а купувач ищцата М. Н.. Сделката е обективирана в нот.акт № 147/2008 г. и е изповядана от нотариус К. А..
Прието е, че първоначално сделката е насрочена за 04.11.2008 г., като по съвет на разпитания по делото свидетел В. М., придружил ищцата изповядването е отложено за 10.11.2008 г., за да се представи удостоверение за тежести на имота.
Възоснова на удостоверение изх. № 23196/10.11.2008 г. на Служба по вписванията [населено място] е прието, че за периода 22.12.2006 г. до 04.11.2008 г. не са установени вписвания и отбелязвания на тежести за процесния имот. Удостоверението е издадено по подадена молба от нотариус А..
Прието е, че с молба, подадена от страните по договора за продажба [фирма] [населено място] и ищцата М. Н. адресирана до нотариус А. същите поискали да се извърши нотариален акт за продажбата на имота и са заявили, че са запознати от нотариуса за възможността да се направи устна справка в Служба по вписванията [населено място] за собственост и тежести върху имота, предмет на договора към момента на сключването, като купувачът декларирал, че не желае представянето на писмено удостоверение за липса на тежести върху имота, предмет на продажбата към момента на сключването й.
Посоченото доказателство е оспорено от ищцата в частта, с която е отразена декларацията, че не желае представяне на писмено удостоверение за липса на тежести върху имота с твърдение, че молбата е съставена от нотариус А. и е подписана от ищцата без последната да е запознато от нотариуса със съдържанието и последиците. Въззивният съд е приел, че е оспорено съдържанието и автентичността на този частен свидетелстващ документ, че е открито оспорването по чл.193 ГПК, че ищцата, върху която е била доказателствената тежест не е ангажирала доказателства във връзка с оспорването и поради това документът е истински.
Въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 139/07.11.2008 г. и с нотариален акт № 168/14.11.2008 г. и двата на нотариус К. А. на 07.11.2008 г. и на 14.11.2008 г. за обезпечаване на задължения на [фирма] [населено място] по два договора за кредит от 02.03.2007 г. в размер на 6 250 000 евро с остатък от 3 634 890 евро и от 25.02.2008 г. в размер на 10 757 000 лв. [фирма] учредило в полза на [фирма] [населено място] договорна ипотека върху недвижими имоти и права на строеж, построени и предвидени за изграждане в УПИ II -549,617 от кв. I по плана на [населено място], ж.к."Т. II част" , описани подробно включително и върху процесния апартамент.
Прието е, че преди сключване на процесния договор за покупко-продажба и след сключването му [фирма] учредило договорна ипотека върху апартамент № 18 в полза на [фирма] [населено място], като във втория случай дружеството не е било собственик на имота.
Съдът е приел, че за установяване на противоправността на поведението на нотариус А. и за ангажиране на дисциплинарната й отговорност по сигнал на Министъра на правосъдието е било образувано дисциплинарно дело № 3/2010 г. за допусната груба небрежност при изпълнение на служебните задължения като нотариус при съставяне на нот. акт № 147/10.11.2008 г. с купувач по договора М. Н., като дисциплинарното производство е прекратено, поради изтичане на преклузивния срок за реализиране на отговорност по чл.76 от ЗННД.
От правна страна съдът е приел, че нотариусът няма задължение да извърши задължителна предварителна проверка за наличие на вещни тежести върху имота преди изповядване на сделката или да уведомява купувачите за необходимостта сами да се снабдят с удостоверение за това.
Прието е за установено, че около седмица преди сключване на договора за покупко-продажба в нотариална форма купувачката М. Н. поискала да бъде представено удостоверение за тежести, внесла необходимата такса за това и възложила на нотариуса по реда на чл.22 ЗННД да бъде извършена такава справка, че удостоверението за тежести е изготвено от Службата по вписванията [населено място], но поради технически затруднения в него е отразена информация само до 04.11.2008 г., което е отразено изрично в удостоверението. Прието е, че преди изповядване на сделката нотариус А. е запознала страните с възможността да направят устна справка в Служба по вписванията [населено място] към момента на сключване на договора и ищцата-купувач е декларирала, че не желае представяне на удостоверение за тежести на имота към този момент. С оглед на това по отношение на възможността на страните да извършат необходимата справка в Служба по вписванията [населено място], включително и устна справка в деня на изповядване на сделката съдът е направил извода, че нотариус А. е извършила всички необходими действия да опази правата и интересите на страните.
Съдът е приел, че нотариус А. не е проявила необходимата грижа за опазване максимално интересите на купувачката за придобиване на имота свободен от вещни тежести, като знаейки за извършените от [фирма] сделки с притежаваните от дружеството имоти в комплекса - прехвърляния и учредяване на договорни ипотеки, голяма част от които са изповядани от нея не е извършила справка в собствения си служебен архив - т.е. не е положила необходимата грижа на добър стопанин и с това бездействие е лишила ищцата от информация и право на избор дали да сключи договора или не. Съдът е квалифицирал бездействието като небрежност при изпълнение на вменените й със закон задължения.
Извода на съда е обоснован с фактите, че между [фирма] [населено място] и жалбоподателката К. А. в качеството й на нотариус са съществували трайни отношения, част от които са договора за учредяване на ипотека, сключен на 07.11.2008 г. - петък, а процесния договор за покупко-продажба е сключен на 10.11.2008 г. - понеделник, че периода от време е малък, за да възприеме, съхрани и използва получената информация нотариуса при нормално функционираща памет и нервна система. Прието е, че нотариус А. при изповядване на процесната сделка е изпълнявала двойни функции - да изготви и провери проекта на нотариалния акт след възлагане по реда на чл.22 ЗННД и да извърши нотариално удостоверяване по чл.569 и сл. от ГПК, тъй като е събрана нотариална такса за изповядване на сделката и за изготвяне на нотариалния акт, поради което според съда възложените й по закон задължения да опазва правата и интересите на страните са в по-голям обем.
Приети са за неоснователни възраженията на жалбоподателката, че не е могла да бъде запозната със съществуването на вещна тежест върху имота и да уведоми ищцата, тъй като сключения на 07.11.2008 г. пред нея договор е с голям обем и поради обстоятелството, че през този период пред нея са изповядвани много различни сделки. Според въззивния съд договорът за учредяване на договорна ипотека е от 42 страници и касае 206 недвижими имота, но имотите са подредени по определен ред и поради това проверката за наличието на учредена договорна ипотека върху процесния апартамент № 18 в бл. № 2 не е била сложна, затруднителна и отнемаща време фактическа дейност, че не са били необходими особени усилия от страна на нотариуса, знаейки за наличието на такъв договор. За да направи извода съдът е взел предвид установения факт, че на 07.11.2008 г. от жалбоподателката, като нотариус са били извършени общо 45 нотариални удостоверявания, от които 3 правни сделки за прехвърляне на вещни права и два договора за учредяване на ипотека, един от които е процесният, а на 10.11.2008 г. нотариалните удостоверявания са общо 32, от които 4 правни сделки, включително и договора за покупко-продажба на процесния апартамент № 18. При тези съображения съдът е направил извода, че договорът за учредяване на ипотека и дейността на нотариуса за посочения период не могат да се приемат като обективна причина, водеща до невъзможност на жалбоподателката да знае, запомни и възпроизведе необходимата информация, касаеща правата на ищцата и възможността й да придобие собствеността на имота.
Относно причинената вреда съдът е приел, че с три кредитни превода от 31.01.2011 г. ищцата М. Н. платила в полза на [фирма] [населено място] сумата 33 038 лв. за заличаване на ипотека № 109,т.23/2008 г. и № 191, т.23/2008 г. както са били вписани договорите в Служба по вписванията на [фирма] за апартамент № 18, бл. № 2 и в полза на нотариус сумите 117.84 лв. и 30.10 лв. за заличаване на същите ипотеки. Прието е, че за заличаване на ипотеките са представени две молби-съгласие за частично заличаване на ипотека от 01.02.2011 г. от взискателя [фирма] с нотариална заверка на подписа.
Въззивният съд е приел, че с постановление за възлагане от 18.02.2010 г. по изп.дело № 743 на частен съдебен изпълнител описаните самостоятелни обекти в сгради - от блок № 1 до блок № 6, всички построени в УПИ II -549,617 в кв.1 по плана на [населено място], ж.к."Т. II част", както и правото на строеж върху всички обекти, находящи се в бл. № 7 в същия недвижим имот са възложени на купувача [фирма] [населено място] общо за сумата 7 067 395.20 лв. в изплащане на вземането му. Прието е, че в постановлението за възлагане не е посочен процесният апартамент, като съдът е направил извода, че към този момент [фирма] не е изпълнявал задълженията си по двата договора за кредит, обезпечени с ипотеки върху изградените обекти и кредиторът [фирма] се е снабдил с изпълнителен лист за вземанията си и е образувал изпълнително производство, че е предприето и принудително изпълнение. Според съда по отношение на процесния апартамент не е установено да е бил описан и да са предприети действия по изнасянето му на публична продан, но с оглед активните действия на взискателя по изпълнителното дело и правото му да иска продажба на ипотекирания в негова полза имот и да се удовлетвори от цената съдът е направил извода за наличие на реална опасност имотът да бъде продаден. Прието е, че ищцата е упражнила правото по чл.178 ЗЗД и е платила на ипотекарния кредитор сума до размера на цената, която дължи, като плащането е на годно правно основание и вследствие на него се е намалило имуществото й, което намаление представлява претърпени имуществени вреди.
Прието е за доказано и наличието на причинна връзка между поведението на жалбоподателката и настъпилото увреждане на ищцата. Приети са за доказани всички елементи от фактическия състав на деликтната отговорност, поради което исковете с пр.осн.чл.73,ал.1 ЗННД, вр. чл.45 ЗЗД са основателни и доказани до размер на 24006 лв., в който размер е удостоверен материален интерес по сделката. Съдът е приел, че следва да се присъди законна лихва върху посочената главница така както е поискана с исковата молба от 09.09.2011 г. до изплащането.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката К. А. за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението - нормата на чл.25,ал.1 ЗННД включва ли и задължение за нотариуса да извършва справки в собствения си служебен архив и има ли той право и задължение да дава информация на лица, относно такива удостоверявания по сделки, по които те не са участници или страни. Съобразно тълкуването, дадено в т.3 от ТР № 1/1010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС противоречиво разрешаван правен въпрос от съдилищата по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК означава правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. В цитираните решения от жалбоподателката, с които същата обосновава наличието на соченото основание за допускане на касационно обжалване не е разрешаван правният въпрос.
С решение № 64/27.02.2012 г. по гр.дело № 1363/2011 г. на Пловдивския апелативен съд по предявен иск с пр.осн.чл.73,ал.1 ЗННД, вр.чл.45 ЗЗД е прието, че разпоредбата на чл.25 от ЗННД във всичките алинеи, включително и ал.3 не предвижда извършване на задължителна проверка от нотариуса за наличие на тежести. Правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд е различен от поставения от жалбоподателката.
С решение № 1490/22.12.2008 г. по гр.дело № 5178/2007 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ по предявен положителен установителен иск за собственост на недвижими имоти е застъпено становището, че в тежест на купувача е да провери кой е вписан като собственик, че нотариусът няма такива задължения по смисъла на чл.25 от ЗННД. Налице е произнасяне на състав на ВКС по правен въпрос, който не е разрешаван от въззивния съд с обжалваното решение.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК по втория въпрос. Така формулиран въпроса не представлява правен въпрос по смисъла на ч.280,ал.1 ГПК, тъй като не е включен в предмета на спора и не е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. С обжалваното решение въззивният съд не е мотивирал решаващи правни изводи за задължението на жалбоподателката в качеството й на нотариус да съобщава конкретни обстоятелства, станали й известни във връзка с работата й. Поради това въпросът не е правен и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда дали е установена предпоставката, предвидена в чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 по правните въпроси, формулирани в п.3-ти и 4-ти. Според т.4-та от ТР № 1/2010 г. правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Правният въпрос е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена поради настъпили в законодателството и обществените условия промени. По смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице в случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Посочените въпроси - плащането по т.20 от Тарифата за нотариалните такси към ЗННД поражда ли договорни правоотношения по договор за възлагане по чл.22 ЗННД и наличието на договор за възлагане по чл.22 от ЗННД рефлектира ли върху обема на отговорността на нотариуса по чл.73 ЗННД касаят приложението на т.20 от Тарифата за нотариалните такси към ЗННД и разпоредбите на чл.22 от ЗННД. Всяка от тези разпоредби е пълна, ясна и не се нуждае от тълкуване.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос по п.5-и от изложението - причинната връзка, като елемент от фактическия състав на чл.45 ЗЗД предполага ли се или следва да бъде доказвана във всеки конкретен случай, когато твърдяната вреда е типична и обичайна последица от деянието причинната връзка предполага ли се или следва да бъде доказвана във всеки конкретен случай.
С ППВС № 7/30.12.1959 г. т. 2 е прието, че отговорността за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди и че причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случая.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посоченото становище. Като е преценил събраните по делото доказателства - писмени и гласни съдът е извел решаващ правен извод за установена в конкретния случай причинна връзка между поведението на ответницата-сега жалбоподател и настъпилото увреждане на ищцата М. Н.. Следователно не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК-разрешен правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС.
Съдът намира, че не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос, формулиран в п.6-ти.
С решение № 19/30.05.2011 г. по гр.дело № 262/2010 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че диспозитивното начало в гражданския процес е уредено в ГПК, като основно начало в процеса, че с такста на чл.6,ал.2 ГПК законодателят е определил, че предметът на делото и обемът на дължимата защита се определя от страните - т.е. недопустимо е съдът по свой почин да променя параметрите на предмета на правния спор, съответно обема и вида на търсената защита. Според същото решение следвайки логиката на законодателя и новата философия за точно отграничаване правомощията на съда и дефиниране в какви параметри може да бъде осъществено служебното начало, правомощията на решаващия съд са ограничени, лимитирани до произнасяне на решението по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Прието е, че произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение. Според същото решение служебното начало, регламентирано също като основно начало в гражданския процес изисква от съда да съдейства на страните за разкриване на обективната истина, чрез съдействие за изясняване на делото от фактическа и правна страна, но не може да се разпростре и по отношение на незаявени възражения, свързани с основателността на предявения иск - т.е. възражения извън онези, които касаят надлежното упражняване правото на иск. В същата насока е разрешението на правния въпрос и в решение № 555/09.02.2012 г. по гр.дело № 1224/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с разрешението на правния въпрос в цитираните решения на ВКС. Съдът е постановил обжалваното решение по правния спор в рамките на заявените искания от ответницата по жалбата - ищца М. Н. основани на твърдяни факти от същата, които са релевантни за спорното правоотношение. Доводите на съда за непроявяване от ответницата-жалбоподател на необходимата грижа за опазване интересите на купувачката М. Н., тъй като е знаела за извършваните от [фирма] [населено място] сделки с притежаваните от дружеството имоти, най-вече прехвърляния и учредяване на договорни ипотеки, голяма част от която са изповядани от ответницата в качеството й на нотариус, че не е извършила справка в собствения си служебен архив, че не е положила необходимата грижа на добър стопанин и с това бездействие е лишила ищцата от информация дали да сключи договора при тези условия, че това може да се квалифицира като небрежност от нейна страна при изпълнение на вменените й със закон задължения представляват правни изводи относно наличието на елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД и най-вече на елемента вина и проявната й форма. Правните изводи съдът е извел като се е произнесъл в рамките на предмета на делото, определен от страните - по заявените факти и обстоятелства от ищцата, релевантни за спорното правоотношение и по искането, основано на тези факти, съответно по възраженията на ответницата - сега жалбоподател. Поради това не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Жалбоподателката е цитирала и други решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, с които обосновава наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по посочения правен въпрос. С всяко от тях съдът се е произнасял по различни хипотези от настоящата и не е разрешавал поставения правен въпрос, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
С решение № 186/26.11.2010 г. по т.дело № 417/2009 г. на ВКС II т.о. по предявен иск с пр.осн.чл.59 ЗЗД касационно обжалване е допуснато и съдът се е произнесъл по правния въпрос свързан с правната квалификация на главния иск. Прието е, че ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които основава иска и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира, че задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум.
С решение № 858/07.01.2011 г. по гр.дело № 1710/2009 г. на ВКС, I г.о., постановено по чл.290 ГПК по предявен положителен установителен иск за право на собственост върху недвижим имот съдът не се е произнесъл по поставения от жалбоподателката правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос от жалбоподателката.
Съдът намира, че не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса допустимо ли е откриване на производство по чл.193 ГПК за опровергаване на съдържанието на частен свидетелстващ документ, респективно допустими ли са свидетелски показания за опровергаването му. Този въпрос не е обусловил решаващите правни изводи на съда в обжалваното въззивно решение. Следователно не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл.208,ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд по чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателката К. А..
С оглед изхода на спора в полза на ответницата по жалбата М. Н. следва да се присъди сумата 2400 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

Не допуска касационно обжалване на решение № 121/05.03.2013 г. по в.гр.дело № 24/2013 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 1821/11.03.2013 г. подадена от К. П. А. ЕГН [ЕГН], чрез адв. С. С., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.3, офис 5.
Осъжда К. П. А. ЕГН [ЕГН] със служебен адрес [населено място], [улица] да заплати на М. И. Н. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв.Б. З. сумата 2400 лв./две хиляди и четиристотин лева/ разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението е постановено при участие на третото лице помагач на страната на ответницата [фирма] [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: