Решение от 15.05.2014 по гр.д. № 12369/2013 на СГС

Начало на блога

Това е решението на втора инстанция по казуса, окончателно разрешен с Решение от 27.07.2015 по гр.д. № 6353/2014 на ВКС
.

Тук пише: "По вече изложените мотиви на съда вписването на исковата молба по гр.д. 7668/1998г. по описа на СРС, 43 с-в, не е относимо към действието на нормата на чл. 121 ГПК/отм./ и обвързаността на ищеца от силата на пресъдено нещо на последното решение, но вписването е относимо включително с оглед разпоредбата на чл. 115, ал. 2, изр. 2 -ро ЗС към доборсъвестността на ищеца при сключване на договора за покупко-продажба с оглед оповестителния характер на действието на вписване на ИМ по иск за собственост - в този смисъл е решение 631 от 23.11.2009г. по гр.д. 247/2009г., ІІ ГО на ВКС. (обаче в цитираното решение от 23.11.2009 по гр.д. 247/2009 на ВКС пише, че действието на вписаната ИМ по чл. 114, буква "в" е оповестително-защитно:  "по силата на чл.114, б."в" от ЗС във връзка с чл.11, б."в" от ПВ се вписват съответно и исковите молби, които целят заместване на акт за признаване на вещни права. В тази хипотеза е предвидено оповестително-защитно действие на вписването, като придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца.")

.

Р Е Ш Е Н И Е  №

Гр. София, 15.05.2014г.

 В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ "В" въззивен състав, на дванадесети март две хиляди и четиринадесета година в публично заседание, в състав:

                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА

                                                       ЧЛЕНОВЕ: З. ХАЙДУКОВА

                                                         мл. с-я     НАТАЛИЯ ЛАЛОВСКА                                                                         

секретар А.Л.,

като разгледа докладваното от съдия Хайдукова гр.д. № 12369 по описа за 2013 год. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

          Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

          Образувано е по въззивни жалби на ответниците А.И.А. и Д.П.А. срещу решеН.от 01.04.2013г. по гр.д. 37785/2012г. по описа на СРС, 39 с-в, с което е уважен предявения срещу тях иск по чл. 108 ЗС. Поддържат решението да е постановено в нарушеН.на материалния и процесуалния закон, като при безспорно установената по делото фактическа обстановка съдът е достигнал до неправилния извод ищцата да е придобила на оригинерно основаН.правото на собственост върху процесния имот при осъществена кратка придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Неправилни са изложените изводи, че вписаната възбрана върху имота е без правно значеН.за предявения иск. Ищцата не е добросъвестна по смисъла на чл. 70 ЗС именно предвид последното вписване. Отделно от горното и ищцата е сключила договора за покупко-продажба, в резултат на който е придобила владението върху имота при висящ спор за собственост, в който праводателят и е ответник, предвид на което и същата е обвързана от силата на приeсъдено нещо на постановеното решение по спора, с което е признато правото на собственост на ответниците по настоящия спор. Предвид нормата на чл. 115 ж ЗЗД, по време на последния граждански спор - до 05.11.2010г., давност не е текла, а от последната дата до извършените действия по изпълнение срещу ищцата - въвод в имота на 13.07.2012г., не е изтекъл и краткият давностен срок по чл. 79 ЗС. Поддържат решението да противоречи на постоянната практика на ВКС, съобразно която предвид настъпилото правоприемство в хода на предишния спор за собственост, както участвалият в делото първоначален собственик като процесуален субституент, така и придобилото спорното право в хода на спора трето лице, не могат да се позовават на текла в хода на делото давност. По изложените мотиви молят за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове по чл. 108 ЗС като неоснователни. Правят възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемият ищец, Ние Д.П., оспорва въззивните жалби. Поддържа правилно първоинстанционният съд при преценка на безспорните по делото факти и обстоятелства да е приел по делото да се установява фактическият състав на чл. 79 ЗС за придобиване при кратката 5 годишна давност от ищцата на правото на собственост върху процесния имот, като е отчел да е закупила имота на правно основание, годно да я направи собственик, но от несобственик, и при сключването на договора да е била добросъвестна. Цитираната от ответниците обезпечителна заповед за налагане на възбрана е вписана след придобиване на права от праводателя на ищцата, но по партидата на други лица, предвид на което и при извършена проверка от добросъвестната ищца по партидата на продавача, не е могла да узнае за възбраната. Исковата молба по воденото срещу праводателя и дело е вписана много след сключване на договора, от който ищцата черпи права, предвид на което и същата се явява добросъвестен владелец на закупения апартамент. Отделно от горното, нотариалният акт, по силата на който е придобила владението върху имота, е вписан преди исковата молба и решението по последната на основание чл. 226, ал. 2 ГПК, вр. чл. 121, ал. 3 ГПК/отм./ и е непротивопоставимо. По изложените мотиви моли за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноски по делото. Моли съда да не уважава възражението на въззивниците за намаляване на заплатения адвокатски хонорар като отчете изключителната фактическа и правна сложност на делото.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Съдът, по наведените във въззивните жалби на ответниците доводи за неправилност на първоинстанционното решение, намира същите за неоснователни, а решението за правилно.

Страните не спорят досежно фактическата обстановка по делото. Същата е и точно и изчерпателно очертана в мотивите на обжалваното решение, предвид на което и на основание чл. 272 ГПК съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд в тази им част.

От правна страна и по въведените в жалбата доводи съдът намира следното:

Не е налице допуснато от първоинстанционният съд нарушение на процесуалния закон във връзка с приложението на нормата на чл. 121 ГПК /отм./ Ищецът като правоприемник, придобил спорното право в хода на делото по предявен иск за собственост от ответниците срещу праводателя и Г.Д., на основание последната норма е обвързана от силата на пресъдено нещо на решението, с което искът за собственост на ответниците е уважен. Без значение за последния извод е извършването на вписване на исковата молба по горния спор и моментът, в който това е сторено, предвид факта, че към датата на предявяване на исковата молба - 16.07.1998г., - преди изменението на чл. 112 ЗС, във връзка с чл. 4, б. А от ПВп/ в сила от 01.01.2001г./, законодателно не е било предвидено вписване на същата и нормата на чл. 121, ал. 3 ГПК/отм./ не  намира приложение.

Ищецът в настоящия спор не поддържа да черпи права на производно основание от сключената сделка с Г.Д., предвид на което и отречените със сила на пресъдено нещо по решението по гр.д. 7668/1998г. по описа на СРС, 43 с-в, права на последната на собственост върху процесния имот, не са от значение за правилното решаване на спора.

Основанието, на което поддържа да е собственик ищецът в настоящия спор, е различно от спорния предмет на горното дело, а именно - добросъвестно владение в срока по чл. 79, ал. 2 ЗС. Въпреки, че е обвързана от силата на пресъдено нещо на горепосочения съдебен акт, като правоприемник на страна в процеса, не е налице предвидена в закона пречка ищцата Ние Д.П. да се ползва от правата си на владелец, осъществил владение върху имота, преди влизане в сила на съдебното решение, и на последното основание чрез иск до съда да търси защита на същите. В последния смисъл е и задължителната съдебна практика по решение 266 от 04.08.2010г. по гр.д. 625/2009г., Г.К., І ГО на ВКС, решение  631 от 23.11.2009г. по гр.д. 247/2009г., Г.К., ІІ ГО на ВКС, решение 193 /22.07.2011г. по гр.д. 1324/2010г., ІІ ГО на ВКС и др.

Предвид очертания спор и релевантните факти по същия са: дали сключеният договор за покупко-продажба от 15.12.1998г. по нотариален акт 152, том І, рег.н. 1626, дело 153 от  1998г. е правно основание, годно да направи собственик ищеца, съобразно разясненията по Постановление 6/1974г. на Пленума на ВС, последната като купувач по сделката да не знае, че праводателят и не е собственик, като за добросъвестността достатъчно е същата да е съществувала при сключването на договора, както и осъществено владение в продължение на повече от пет години, и позоваване на давността на основание чл. 120 ГПК от ищеца.

Страните не спорят за осъществяването на първият елемент от фактическия състав на нормата на чл. 79 ЗС - сключен от ищцата на 15.12.1998г. договор за покупко-продажба на процесния имот по нотариален акт 152, том І, рег.н. 1626, дело 153/1998г. с несобственик, който е годно основание да я направи собственик.

Не е спорно между страните и, че ищецът е придобила владението върху процесния имот в изпълнение на договора за покупко-продажба от 15.12.1998г. и е осъществявала такова до извеждането и от имота от съдебен изпълнител при извършен въвод на ответниците на 13.07.2012г. Не се спори, а  и опровергава презумпцията на чл. 69 ЗС ищецът да е държала през горния период имота с намерение да го свои.

Спорните по делото обстоятелства са дали ищецът е била добросъвестна по смисъла на чл. 70 ЗС при сключване на договора за покупко-продажба на 15.12.1998г. - дали не е знаела, че продавачът не е собственик, предвид наличието на вписана възбрана по приложената по делото обезпечителна заповед от 15.06.1998г. и висящ граждански спор, както и дали давност през горния период е текла с оглед разпоредбата на чл. 115 ЗЗД.

Настоящият състав на съда споделя преценката на първоинстанционния съд за неотносимост към правилното решаване на спора на представената по делото обезпечителна заповед от 15.06.1998г. за допускане на обезпечение на бъдещи искове от П.Л. и Д. Л. срещу Й.Б. и А.Г., вписана в Служба по вписванията на 24.06.1998г.

Обезпечителната мярка „възбрана" преследва ефектът на непротивопоставимост на извършено след възбраната прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижимия имот от ответника. При исковете за собственост, непротивопоставимостта на извършеното прехвърляне на чужда вещ следва от чл. 21, ал. 1 ЗЗД, който изразява общия принцип, че никой не може да прехвърли права, каквито не притежава, предвид на което и с оглед липсата на позоваване от ответника на права, които да черпи от сделката с праводателя си вписването на възбраната се явява без правно значение.

Вписването на възбрана има и друг ефект - претенцията на действителния собственик придобива публичност и това прави последващи сделки, извършени от приобретателя на чужда вещ непротивопоставими и поради поредността на вписванията. Този ефект на възбраната създава интерес за действителния собственик да иска вписването и върху неговия собствен имот, но по персоналната партида на ответника по иска. Съгласно чл. 401 ГПК, наложената за обезпечение на иска възбрана произвежда действието, предвидено в чл. 451 - 453 ГПК - извършените от длъжника разпореждания с възбранения имот са недействителни спрямо взискателя, на взискателя не могат да бъдат противопоставени прехвърлянето и учредяването на вещни права, както  и решения по искови молби, които не са били вписани преди възбраната.

Обезпечителната мярка възбрана на недвижим имот се налага чрез вписването и в нотариалните книги по партидата на ответника - съгласно чл. 36, ал.1 от Правилника за вписванията, в партидната книга се нанасят последователно накратко под името на всеки собственик и на определената за него страница, извършените вписвания, отбелязвания и заличавания, които се отнасят до него, като се посочва и съответната книга, томът и страницата, където е подреден актът.

Когато имотът в действителност не е собственост на ответника по обезпечението, както е в процесния случай, тъй като Й.Б. и А.Б. вече са се били разпоредили с правата върху имота в полза на Г.Д.  с договор за покупко-продажба от 04.06.1998г. по нотариален акт 8, том XXV, дело 6055/1998г., възбраната няма да породи действие спрямо Г.Д., тъй като в нотариалните книги по партидата и няма да има никакво вписване. До момента в страната не е въведен имотен регистър. Съгласно чл. 74 ЗКИР, вписванията се извършват по реда на Правилника за вписванията по персоналната партида на ответника, поради което вписването по имотни партиди не пораждат никакво правно действие.

По горните мотиви и вписаната възбрана по имотната партида на лица, различни от праводателя на ищцата - Г.Д., която се е легитимирала за собственик на имота към датата на вписване на възбраната с горепосочения договор за покупко-продажба на недвижим имот, няма никакви правни последици, включително оповестителни такива, а и не сочи за липсата на добросъвестност у ищеца Ние Д.П., която и при добра грижа за проверка партидата на праводателя си по договор за покупко -продажба от 15.12.1998г., би установила липсата на вписване, предвид гореописания ред за извършване на вписванията по действащия ПВп. В горния смисъл е и даденото задължително тълкуване по ТР 6 от 14.03.2014г. по т.д. 6/2013г. на ОСГТК на ВКС.

По вече изложените мотиви на съда вписването на исковата молба по гр.д. 7668/1998г. по описа на СРС, 43 с-в, не е относимо към действието на нормата на чл. 121 ГПК/отм./ и обвързаността на ищеца от силата на пресъдено нещо на последното решение, но вписването е относимо включително с оглед разпоредбата на чл. 115, ал. 2, изр. 2 -ро ЗС към доборсъвестността на ищеца при сключване на договора за покупко-продажба с оглед оповестителния характер на действието на вписване на ИМ по иск за собственост - в този смисъл е решение 631 от 23.11.2009г. по гр.д. 247/2009г., ІІ ГО на ВКС. Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява исковата молба по горепосоченото гр.д. да е вписана на 22.03.2002г. - години след сключване от ищеца на договора за покупко-продажба на недвижимия имот на 15.12.1998г., предвид на което и по изложените мотиви, че добросъвестността се преценява винаги само към датата на сключване на сделката, съдът приема да не е оборена презумпцията на чл. 70, ал. 2 ЗС за добосъвестност на ищеца.

  Настоящият състав на съда намира за неоснователен и последният поддържан от въззивниците довод за неправилност на постановеното първоинстанционно съдебно решение предвид постановяването му в нарушение на чл. 115 ЗЗД и в противоречие на задължителната практика на ВКС.

С нормата на чл. 115, б. „ж" ЗЗД е установено правилото, че давност не тече докато трае процесът за спорното право. Адресати на последната норма настоящият състав на съда намира да са страните в гражданския процес по предявения иск за установяване на спорното право. Последната законова норма е императивна, с нея изрично се очертават субектите на въведеното законово ограничение за течене на давностния срок, и настоящият състав на съда намира, че нормата не може да бъде тълкувана разширително. Действително с нормата на чл. 121 ГПК/отм./ се разпростира силата на пресъдено нещо на решението и върху неучаствалото в спора трето лице, което в хода на делото е придобило права върху спорното право, но същата норма има точно определени в закона последици, и не придава на третото лице - частен правоприемник, качеството на страна по спора, нито правата и задълженията на такава. Третото лице може да встъпи или бъде привлечено да участва по делото, както и да замести главната страна, само със съгласието на останалите страни, но последните хипотези на чл. 121, ал. 2  ГПК/отм./ са само правна възможност, от която страните по гр.д. 7667/1998г. по описа на СРС, 43 с-в, не са се възползвали, и ищецът не е конституирана като страна по същия спор. Цитираната от въззивниците практика по определение 1153 от 28.11.2011г. по гр.д. 459/2011г., І ГО на ВКС настоящият състав на съда намира да противоречи на постановените по реда на чл. 290 ГПК и задължителни за настоящия състав на съда решение 401/12.01.2012г. по гр.д. 859/2010г., І ГО на ВКС, решение 266 от 04.08.2010г. по гр.д. 625/2009г., Г.К., І ГО на ВКС, решение  631 от 23.11.2009г. по гр.д. 247/2009г., Г.К., ІІ ГО на ВКС, решение 193 /22.07.2011г. по гр.д. 1324/2010г., ІІ ГО на ВКС, и др. С последните решения на върховния съд изрично се признава правото на приобретател на недвижим имот, по отношение на който по силата на чл. 121 ГПК/отм./ се разпростира силата на пресъдено нещо по воден срещу праводателя му спор за собственост, да търси защита на правата си на добросъвестен владелец за изтекла, включително в хода на делото срещу праводателя му, давност. С решение 401/12.01.2012г. по гр.д. 859/2010г., І ГО на ВКС, и изрично е застъпено становището, че само когато ревандикационният иск е предявен от собственика срещу владелеца  на имота, същото има за последица прекъсване на придобиваната давност, респ. нетеченето на последната, докато трае съдебният спор. В последния смисъл е и  решение 72 от 08.07.2009г. по т.д. 17/2009г., I ТО на ВКС, с което е определена за правилна съдебната практика, която приема, че не може да бъде разпростирано приложението на нормите на чл. 116 ЗЗД и чл. 115 ЗЗД до третите лица, различни от главните страни по съдебния спор.

По изложените мотиви и при зачитане на цитираната задължителна съдебна практика настоящият състав на съда намира за неоснователно възражението на въззивниците, че не е текъл по отношение на ищеца давностен срок за периода от 15.12.1998г. до отстраняването и от имота с извършен въвод през 2012г., като при приложение на чл. 79 ЗС и задължителното тълкуване по ТР 4 от 17.12.2012г. по т.д. 4/2012г. ОСГК на ВКС съдът приема за установено по делото ищецът на основание  чл. 79 ЗС да е придобила на основание осъществено добросъвестно владение собствеността върху процесния недвижим имот на 16.12.2004г. и по време на  извършения през 2012 г. въвод е била собственик на имота и извършените изпълнителни действия не са имали твърдения ефект по чл. 116 ЗЗД.

Не е налице спор между страните и досежно осъществяваното от ответниците държане върху собствения на ищеца имот, предвид на което и предявените субективно съединени искове по чл. 108 ЗС следва да бъдат уважени.

Предвид съвпадението в изводите на двете инстанции обжалваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 272 ГПК.

С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция право на разноски има въззиваемият ищец. Същият доказва разноски пред въззивната инстанция за сумата 1850 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение. Заявеното от ответника възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение, настоящият състав на съда във връзка с чл. 78, ал. 5 ГПК намира за неоснователно, предвид предмета на спора, събраните в хода на делото доказателства и правната сложност на същия, като уговореното възнаграждение следва да бъде присъдено в пълен размер.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение от 01.04.2013г. по гр.д. 37785/2012г. по описа на СРС, 39 с-в.

ОСЪЖДА А.И.А., ЕГН **********, и Д.П.А., ЕГН **********, да заплатят на Ние Д.П., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК всяка по ½ от сумата 1850 лв. -разноски по делото пред СГС.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                            2.

.

Начало на блога

Това е решението на втора инстанция по казуса, окончателно разрешен с Решение от 27.07.2015 по гр.д. № 6353/2014 на ВКС