РЕШЕНИЕ № 13 от 13 октомври 2012 г. по конституционно дело № 6/2012 г., (Обн., ДВ, бр. 82 от 26.10.2012 г.)

Начало на блога

Обратно към Съдебна практика: съдии по вписванията и служители на Агенцията по вписванията или към  Перипетии по заличаване възбраната на КПКОНПИ и на исковата им молба.

.

Тук Конституционният съд казва: "Идеята за правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията предполага законовите норми да не си противоречат, да създават единна система от ясни правила, да не създават несигурност сред адресатите си с възможността да бъдат различно интерпретирани и съответно - прилагани." (изпълнителното производство по ГПК и ДОПК е противоречиво, особено в частта за публичната продан - по ГПК, ако длъжникът не е собственик, и купувачът не става, а по ДОПК купувачът придобива имота, дори длъжникът да не е бил собственик)

.

Цялото решение на КС е интересно - то е за конфискацията на имущество в полза на държавата.

.

Цялото решение:

https://www.constcourt.bg/bg/act-699

РЕШЕНИЕ № 13

от 13 октомври 2012 г.

по конституционно дело № 6 от 2012 г.

Конституционният съд в състав: предсе-

дател: Евгени Танчев, членове: Владислав

Славов, Димитър Токушев, Благовест Пу-

нев, Пламен Киров, Красен Стойчев, Георги

Петканов, Цанка Цанкова, Стефка Стоева,

Румен Ненков, Кети Маркова, при участието

на секретар-протоколиста Мариана Георгиева

разгледа в закрити заседания на 8 и 13 ок-

томври 2012 г. конституционно дело № 6 от

2012 г., докладвано от съдията Румен Ненков.

І. Искането на вносителите.

Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 и

4 от Конституцията на Република България.

Образу вано е на основание пост ъпило в

Конституционния съд искане на 59 народни

представители от 41-вото Народно събрание

за установяване на противоконституционност

и несъответствие с международни договори,

по които България е страна, на Закона за

отнемане в полза на държавата на незаконно

придобито имущество (ЗОПДНПИ - обн., ДВ,

бр. 38 от 2012 г.), а в частност и на неговите

чл. 1, ал. 2, чл. 2 (в частта „или администра-

тивно-наказателното"), чл. 3, ал. 1, чл. 23 (в

частта „или за административно нарушение

по чл. 24, ал. 1", чл. 24, чл. 27, ал. 3, чл. 64,

т. 2 и чл. 73).

Законът за отнемане в полза на държа-

вата на незаконно придобито имущество се

оспорва в неговата цялост, тъй като вноси-

телите намират, че принципно противоречи

на конституционната защита на правото на

собственост и неприкосновеността на частната

собственост по чл. 17, ал. 1 - 3 от Конституци-

ята и предвижда недопустимо изключение от

предписанието по чл. 17, ал. 5 от Конституци-

ята относно предпоставките за отчуждаване

на собственост. Позовават се и на чл. 57, ал. 1

от Конституцията, поддържайки, че основни

човешки права, като правото на собственост,

могат да бъдат ограничавани или отнемани

само в случаите, изрично предвидени в Ос-

новния закон или задължителните за страната

норми на международното право. Считат също

така, че ЗОПДНПИ не съответства на чл. 1 от

Допълнителен протокол № 1 към Конвенцията

за защита на правата на човека и основните

свободи (КЗПЧОС - обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.;

изм. и доп., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97

от 1999 г.; изм., бр. 38 от 2010 г.) във връзка

с преамбюла и аналогичната разпоредба на

чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на

Европейския съюз, защото предвижда отчуж-

даване на собственост, което не е възмездно,

справедливо и своевременно.

С искането е оспорена и въведената ад-

министративна процедура за установяване на

незаконно придобито имущество (чл. 21 - 36

ЗОПДНПИ), тъй като тайният характер на

провеждането є се намира в противоречие

с правото на защита по чл. 56 от Конститу-

цията. Поддържа се, че процедурата създава

обективни предпоставки за нарушаване на

правото на гражданите на личен живот (чл. 32

от Конституцията) и свободата и тайната

на кореспонденцията и другите съобщения

(чл. 34 от Конституцията), а в тази връзка и

за нарушаване на съответните изисквания по

чл. 8 КЗПЧОС. Вносителите считат, че обез-

силването є би лишило от смисъл целия закон.

Наред с искането за установяване на про-

тивоконституционност и несъответствие със

задължителни за страната меж дународни

договори на целия ЗОПДНПИ са оспорени

и някои отделни негови разпоредби. В тази

насока вносителите твърдят следното:

- Дефиницията по чл. 1, ал. 2 противоречи

на чл. 1 от Допълнителен протокол № 1 към

КЗПЧОС.

- Обявената в чл. 3, ал. 1 цел противоречи

на принципите на народния суверенитет по

чл. 1, ал. 3 от Конституцията и правовата

държава по чл. 4, ал. 1 и 2 от Конституцията.

- При приемането на чл. 24 не е спазена

процедурата по чл. 88, ал. 1 от Конституцията.

Освен това материалното съдържание на съ-

щата разпоредба е несъвместимо с принципите

на правовата държава по чл. 4, ал. 1 и 2 от

Конституцията, като в тази връзка се оспорват

още чл. 2 (в частта „или административно-

наказателното") и чл. 23 (в частта „или за

административно нарушение по чл. 24, ал. 1").

- Процедурата по чл. 88, ал. 1 от Кон-

ституцията е нарушена и при приемането на

чл. 27, ал. 3.

- С разпоредбата на чл. 64, т. 2 се наруша-

ват чл. 17, ал. 3 и 5 от Конституцията и чл. 1

от Допълнителен протокол № 1 към КЗПЧОС,

тъй като необосновано се разширява дейст-

вието на закона по отношение на придоби-

тото имущество от трети лица по възмездни

сделки. Същата разпоредба съдържа опит за

скрито криминализиране на придобиването на

активи от всяко трето лице преди датата на

започване на финансовото разследване, което

нарушава забраната за налагане на наказание

без закон по чл. 7, § 1 КЗПЧОС.

- Разпоредбата на чл. 73 създава условия

за хаос в правния мир поради очевидния кон-

фликт с максималния десетгодишен срок за

придобиване по давност на недвижими имоти,

поради което е несъвместима с чл. 17, ал. 1,

3 и 5 от Конституцията.

С определение на Конституционния съд

от 17 юли 2012 г. искането е допуснато за

разглеждане по същество.

IІ. Становища на страните.

Като заинтересовани страни по делото са

конституирани Народното събрание, президен-

тът на Република България, Министерският

съвет, министърът на правосъдието, министъ-

рът на финансите, министърът на вътрешните

работи, Държавната агенция „Национална

сигурност", Комисията за защита на личните

данни, Върховният касационен съд, Върховни-

ят административен съд, главният прокурор,

омбудсманът, Висши ят адвокатск и съвет,

Нотариалната камара, Съюзът на юристите в

България, Фондацията „Български адвокати за

правата на човека", Фондацията „Асоциация

за европейска интеграция и права на човека",

Институтът „Отворено общество" - София,

Инстит у т ът за модерна политика и Бъл-

гарският хелзинкски комитет. На страните

е предоставена възможност да представят

доказателства и писмени становища.

Пос т ъп и л и са п исмен и с та нови ща о т

Министерския съвет, министъра на право-

съдието, министъра на вътрешните работи,

Комисията за защита на личните данни, Вър-

ховния касационен съд, Висшия адвокатски

съвет, Фондацията „Български адвокати за

правата на човека", Фондацията „Асоциация

за европейска интеграция и права на човека",

Института „Отворено общество" - София, и

Института за модерна политика.

Висшият адвокатски съвет, Фондацията

„Български адвокати за правата на човека",

Фондацията „Асоциация за европейска инте-

грация и права на човека" и Институтът „Отво-

рено общество" - София, подкрепят искането

за установяване на противоконституционност

и несъответствие с международни договори,

по които България е страна, на ЗОПДНПИ

в неговата цялост. Тези страни освен осно-

ванията, посочени от вносителите, развиват

допълнително и доводи за несъответствие на

оспорения закон с принципа на правовата

държава с оглед на неясната формулировка на

понятието „незаконно придобито имущество",

непропорционалност на предвидените средства

за постигане на обявената законодателна цел,

неоправдано накърняване на основни човешки

права, прикриване под формата на гражданска

конфискация на действителната санкционна

същност на закона, недопустимо делегиране

на законодателни правомощия на админи-

стративни органи, накърняване на правото

на защита и неравно третиране на страните

в производството по отнемане на незаконно

придобито имущество чрез въвеж дане на

редица необорими презумпции.

Върховният касационен съд намира, че

като ц яло оспореният закон не противо-

речи на Конституцията и съответства на

задължителните за страната международни

стандарти. По отношение на посочените в

искането конкретни разпоредби изразява

становище, че удължената давност по чл. 73,

ал. 1 ЗОПДНПИ е несъвместима с принципа

на правовата държава. Допълнително, съо-

бразявайки приетото за разглеждане искане

за установяване на противоконституционност

на целия ЗОПДНПИ, предлага въз основа на

чл. 22, ал. 1, изр. 1 от Закона за Конституци-

онен съд (ЗКС) на конституционен контрол в

светлината на чл. 4, ал. 1 от Конституцията

да бъдат подложени още чл. 11, ал. 5 и чл. 76,

ал. 2 ЗОПДНПИ.

Институтът за модерна политика счита, че

концептуално оспореният закон не се намира в

конфликт с Конституцията и международните

задължения на страната. Единствено предлага

да бъде установено противоречие с чл. 17,

ал. 1 и 3 от Конституцията и несъответствие

с чл. 1 от Допълнителен протокол № 1 към

КЗПЧОС на чл. 23 ЗОПДНПИ в частта за

административните нарушения и изцяло чл. 24

ЗОПДНПИ поради непропорционалност на

въведеното ограничение на правото на соб-

ственост в конкретната хипотеза.

Ми н ис т ерск и я т с ъвет, м и н ис т ърът на

правосъдието и министърът на вътрешните

работи мотивирано поддържат, че искането

е изцяло неоснователно.

Комисията за защита на личните данни

фактически не е взела отношение по спор-

ната проблематика, но е обърнала внимание

на приложимостта на чл. 20, ал. 1 от Закона

за защита на личните данни при обмена на

информация в хода на взаимодействието на

органите по чл. 13, ал. 1 ЗОПДНПИ с другите

държавни органи и лица, посочени в чл. 34,

ал. 1 ЗОПДНПИ.

От останалите заинтересовани страни не

са постъпили становища.

ІІІ. По оспорената конституционосъобраз-

ност и съответствие с международни договори,

по които България е страна, на ЗОПДНПИ

в неговата цялост.

1. Основно съдържание, идеи и принципи на

закона.

Демонстрацията на необясним матери-

а лен просперитет от лица, които според

господстващото мнение извършват тежки

посегателства, включително и с престъпен

характер, срещу установения в Конституцията

и законите икономически ред в държавата,

създава представата, че свободният пазар

не се подчинява на установените правила,

че демократичните институции не могат да

ограничат възможността за забогатяване от

незаконни източници за чужда сметка, както

и за сметка на обществото като цяло.

Законодателен отговор на гореописана-

та обществено-политическа ситуация беше

приемането на Закона за отнемане в полза

на държавата на имущество, придобито от

престъпна дейност (ЗОПДИППД - обн., ДВ,

бр. 19 от 2005 г.; последно изм. и доп., бр. 38

от 2012 г.; отм., считано от 19.11.2012 г.). На

отнемане в полза на държавата по реда на

този все още действащ закон подлежи иму-

ществото, придобито пряко или косвено от

престъпна дейност, доколкото не е възстано-

вено на пострадалия или не е отнето в полза

на държавата или конфискувано по други

закони. Създадени са органи за установяване

на съответното имущество - Комисия за от-

немане на незаконно придобито имущество и

териториални дирекции, които въз основа на

проверка решават дали в конкретния случай

може да се направи обосновано предположе-

ние, че придобитото е свързано с престъпната

дейност на лицата, за да бъде внесено в съда

мотивирано искане (граждански иск) за от-

немане в полза на държавата на имущество

с престъпен произход. Влизането в сила на

осъдителна присъда, освен в посочените в

чл. 3, ал. 2 ЗОПДИППД случаи на правна

невъзможност за развитието на наказателния

процес, е задължително условие за внасяне на

искането в съда, съответно - предпоставка за

реализиране на гражданската претенция на

държавата (чл. 27, ал. 2 ЗОПДИППД).

Новото в оспорения ЗОПДНПИ се състои

в това, че развитието и изходът на воденото

наказателно производство престават да са

решаващи за отнемането на имущество по

гражданската претенция на държавата. Освен

това процедурата по оспорения закон може

да бъде възбудена не само на основание кон-

статациите на прокуратурата за наличието

на обосновано предположение за извършено

престъпление от определена категория, но

и въз основа на влязъл в сила акт за тежко

административно нарушение. Новите поло-

жения предопределят и разширеното понятие

за подлежащото на отнемане имущество, за

каквото по силата на чл. 1, ал. 2 ЗОПДНПИ

се счита имуществото, за придобиването на

което не е установен законен източник.

Оспореният ЗОПДНПИ, освен че учредява

органите за установяване на незаконно при-

добито имущество - Комисия за отнемане на

незаконно придобито имущество (Комисията)

и нейните териториални звена (дирекции),

регламентира и трите основни етапа на раз-

витие на законовата процедура: 1) провеждане

на предварителна проверка; 2) внасяне в съда

на искане за обезпечаване на бъдещ иск и

действия след налагане на обезпечителните

мерки, и 3) съдебно производство за отнемане

в полза на държавата на незаконно придоби-

тото имущество.

Целта на проверката, извършвана от органи-

те по ЗОПДНПИ, е установяване дали е налице

значително несъответствие в имуществото на

проверяваното лице, т.е. дали натрупването

на неговото богатство може да бъде обяснено

с конституционно признатите и законово ре-

гламентирани източници - предприемаческа

дейност, упражняване на свободна професия,

трудов или граждански договор, наследяване

и пр. Основанията за започване на проверката

са: 1) привличане на обвиняем за изрично

посочени престъпления или проку рорски

акт, установяващ преграда за развитието на

наказателния процес за такива престъпления

поради амнистия, давност за наказателно

п реследване, т рансфер на наказателното

производство в друга държава, укриване,

имунитет или смърт на дееца и т.н. (чл. 22

ЗОПДНПИ); 2) уведомление за наличието

на влязъл в сила административен акт за

административно нарушение от естество да

създава облага, ако облагата е на стойност над

150 000 лв. към момента на придобиването є

(чл. 24 ЗОПДНПИ); 3) признат от българското

законодателство акт на чуждестранен съд за

престъпление или административно нару-

шение от горепосочените категории (чл. 23

ЗОПДНПИ). При извършване на проверката

специализираните органи по закона могат да

получават информация за имуществото на

проверявания от други структури при спазва-

не на Закона за защита на класифицираната

информация и Закона за защита на личните

данни. Разкриването на законово защитена

информация, като банкова и търговска тай-

на, става след съдебно разрешение (чл. 29

ЗОПДНПИ). Проверката може да продължи

до една година, като Комисията може да я

удължи еднократно с още 6 месеца.

Когато намери, че от проверката са събра-

ни достатъчно данни, от които да се направи

обосновано предположение, че имуществото

е незаконно придобито, Комисията взема ре-

шение и съответно - внася в съда искане за

обезпечаване на бъдещия иск. С налагането

на обезпечителните мерки започва произ-

водството по отнемане в полза на държава-

та на незаконно придобито имущество. От

този момент проверяваното лице, съответ-

но - неговите правоприемници, разполагат

с възможността да се запознаят със събра-

ните доказателства, да правят възражения

и да представят насрещни доказателства, да

ползват адвокатска защита (чл. 60, ал. 1, 2 и

4 ЗОПДНПИ). Продължителността на този

етап на процедурата не може да е повече от

три месеца (чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ). Съдът

отменя обезпечителните мерки, ако служебно

или по искане на заинтересованите лица ус-

танови, че искът е предявен след изтичането

на тримесечен срок от налагането им (чл. 74,

ал. 4 ЗОПДНПИ).

Законът за отнемане в полза на държавата

на незаконно придобито имущество устано-

вява специални правила за провеждане на

съдебното производство, като най-съществе-

ното от тях е осигуряването на възможност

за третите лица, чиито права биха могли да

бъдат накърнени от решението по предяве-

ния иск, да участват ефективно по делото.

Процесът е открит и състезателен. Уредени

са допустимите параметри на евентуалната

спогодба между страните (чл. 79 ЗОПДНПИ).

Доколкото няма създадени специални норми,

се прилагат разпоредбите на Гражданския

процесуален кодекс (ГПК).

2. По довода за нарушаване на чл. 17 от

Конституцията.

Разпоредбите на чл. 17, ал. 1 - 3 от Кон-

ституцията, макар и да се съдържат в нейната

глава първа „Основни начала", задължават

държавата чрез законите да гарантира и за-

щитава правото на собственост като основно

право на гражданите, както и да зачита непри-

косновеността на частната собственост (вж. в

този смисъл решенията на Конституционния

съд № 15 от 21.12.2010 г. по к.д. № 9 от 2010 г.,

№ 17 от 12.12.1999 г. по к.д. № 14 от 1999 г. и

др.). Конституцията не забранява, а стимули-

ра естествения стремеж на гражданите към

материален просперитет, към увеличаване на

тяхното имущество в условията на пазарна

икономика. Източниците на забогатяването

са посочени най-общо в Основния закон и са

доразвити по-детайлно в отрасловото законо-

дателство. Такива са свободната стопанска

инициатива, у пра ж н яването на свободна

професия, възнаграждението за законно по-

ложен труд, наследяването и др. Предмет на

отнемане по ЗОПДНПИ обаче не е собстве-

ността, придобита от законови източници, а

собственост с незаконен произход, който не

може да бъде оправдан с правно допустимите

средства за увеличаване на индивидуалното

богатство. По същество законът цели прео-

доляване на последиците от неоправданото

забогатяване за сметка на други лица или

обществото като цяло, забогатяване от из-

вършването на дейност, която поначало е

забранена, като например укриване на данъ-

ци, неплащане на задължителни осигуровки,

контрабанда, корупция, трафик на хора и

наркотици, изнудване, крупни кражби и т.н.

Придобиването и съответното натрупване на

имущество с незаконен източник се намира

в пълен дисонанс с редица конституционни

ценности, като справедливостта по смисъла на

преамбюла на Основния закон, принципа на

правовата държава по чл. 4, ал. 1, принципа

на равенството на гражданите пред закона

по чл. 6, ал. 1 и принципа на законовото

гарантиране на еднакви правни условия за

стопанска дейност по чл. 19, ал. 2. Основно

задължение на гражданите е да спазват и

изпълняват Конституцията и законите, да

зачитат правата и интересите на другите

(чл. 58, ал. 1 от Конституцията). Лицата, ко-

ито се засягат от гражданската конфискация

по оспорения закон, като са се обогатили по

незаконен начин, са нарушили това изискване,

поради което не могат да получат закрилата

по чл. 17, ал. 1 - 3 от Конституцията, която

се дължи само на законните приобретатели

на имуществени права.

Конституционният съд не споделя тезата на

вносителите на искането, че в своята цялост

ЗОПДНПИ противоречи и на чл. 17, ал. 5 от

Конституцията, защото предвижда отнемане

на собственост при липсата на държавни или

общински нужди, при това без да изисква

предварително и равностойно обезщетение.

Посочената разпоредба урежда специфична

хипотеза на отчуждаване на имущество със

законен източник. Тя е неотносима към от-

немането в обществен интерес на незаконно

придобитото имущество, каквато е идеята на

оспорения закон. В своята досегашна практика

Конституционният съд приема, че в защита на

конституционно установени ценности правото

на собственост не само може да се ограничава

със закон с оглед на нарушения на принципа

на справедливостта в конкретната обстановка

на неговото придобиване (Решение № 18 от

14.12.1992 г. по к.д. № 24 от 1992 г.), но дори

допуска да бъде отнето и без компенсация

(Решение № 9 от 27.07.1992 г. по к.д. № 4 от

1992 г.). Производството по ЗОПДНПИ е

насочено към възстановяване на статуквото

от преди противозаконното разместване на

материални ценности, при което би било не-

логично да се изисква обезщетяване на онзи,

който незаконно се е обогатил за сметка на

другите и в края на краищата за сметка на

цялото общество.

3. По довода за нарушаване на чл. 1 от До-

пълнителен протокол № 1 към КЗПЧОС.

Макар и с различна формулировка в срав-

нение с чл. 17 от Конституцията, защитата

на собствеността по чл. 1 от Допълнителен

протокол № 1 към КЗПЧОС по съществото

си е сходна. Правото на мирно използване на

собствеността е прокламирано като принцип,

без да се третира като абсолютно. Лишаване

от имущество поначало е допустимо, когато е

в интерес на обществото и съгласно условия-

та, предвидени в закона и общите принципи

на международното право. Държавата може

със закон да контролира упражняването на

собствеността, ако това е в публичен интерес

или е необходимо за осигуряване плащането

на данъци, други постъпления или глоби. На

тази основа трайно установената практика

на Европейския съд по правата на човека

(ЕСПЧ) изисква всяко ограничаване на полз-

ването или отнемане на незаконно придобито

имущество по пътя на граждански иск на

държавата спрямо неоснователно обогатилите

се лица да отговаря на три критерия: а) зако-

ноустановеност; б) необходимост за постигане

на легитимна цел, и в) пропорционалност.

По повод съобразяването на проверявания

закон с чл. 17 от Конституцията по-горе са

изложени доводи, които са напълно валидни

и за проверката за съответствие с чл. 1 от

Протокол № 1 към КЗПЧОС. Трябва да се

има предвид обаче, че Конституционният

съд оценява закона в неговата цялост като

правна абстракция, което не изключва необ-

ходимостта органите по оспорения закон и

гражданският съд да правят и преценка на

конкретните обстоятелства по делото.

Като задължителна предпоставка за от-

немане в полза на държавата на незакон-

но придобито имущество повечето правни

системи изискват наличието на влязла в

сила наказателна присъда за определен вид

деяния, свързани най-вече с организираната

престъпна дейност, корупцията и тежките

посегателства върху икономическата основа

на обществото. Този подход обаче се оказва

неефективен в редица случаи - например,

когато доказателствата категорично указват

на незаконен източник на определено иму-

щество, но същевременно са недостатъчни

за постановяване на осъждане за установено

по несъмнен начин престъпно деяние, както

и когато възникне временна или постоянна

преграда за развитието на наказателното

производство в случаите на смърт на дееца,

амнистия, изтичане на давностния срок за

наказателно преследване, наличието на иму-

нитет, обективна невъзможност деецът да

бъде намерен, за да участва в наказателния

процес, настъпило разстройство на съзнани-

ето на дееца, изключващо вменяемостта, и

т.н. В тази обстановка някои държави, вклю-

чително и членуващи в Съвета на Европа и

Европейския съюз, са възприели и практи-

чески са реализирали идеята за гражданска

конфискация на имуществото с незаконен

източник, която не е обвързана с развитието

на наказателния процес и приключването му

с влязла в сила осъдителна присъда. Големи-

ят проблем за новото законодателство не е

толкова съответствието му със защитата на

правото на собственост по чл. 1 от Протокол

№ 1 към КЗПЧОС, колкото съобразяването

му с изискванията за справедлив процес по

чл. 6 КЗПЧОС (вж. решението на ЕСПЧ по

делото Arcuri v. Italу). В редица случаи ЕСПЧ

се солидаризира с националните съдилища,

като приема, че гражданската конфискация

може да се съвмести със защитата на човеш-

ките права (вж. решенията по делата Walsh

v. United Kingdom и Phillips v. United Kingdom).

Несъмнено производството по ЗОПДНПИ

не предоставя на ответниците онези специ-

фични права, с които разполагат обвиняемите

в наказателния процес. Преди всичко става

въпрос за изискуемия по-висок стандарт за

доказване на обвинението по несъмнен начин

(„отвъд разумното съмнение" в англо-саксон-

ските правни системи) като предпоставка за

постановяване на осъдителна присъда и спаз-

ване на презумпцията за невиновност. В своята

основополагаща практика ЕСПЧ приема, че

определянето на процедурата като наказателна

или гражданска не зависи от декларативни

законови норми, а от нейното същностно съ-

държание, преценявано в светлината на три

критерия: а) квалификацията на визираното

закононарушение по националното право; б)

характера на нормата с оглед кръга на нейни-

те адресати и цел, и в) характера и тежестта

на предвидената санкция (вж. решението на

ЕСПЧ по делото Engel v. Netherlands). От тази

гледна точка, преценявано в своята цялост и

единство, производството по оспорения закон

е гражданско, защото е ясно разграничено по

време, правила и съдържание от производ-

ството по Наказателно-процесуалния кодекс

(НПК). Важно е, че целта на предявения от

държавата иск пред съда не е ограничаване

или наказване на личността на ответника, а

е насочена към преодоляване на последиците

от незаконното придобиване на имущество.

Основен предмет на доказване в съдебния

процес при осигурено равенство на страните

не е престъпно деяние по Наказателния кодекс

(НК) или тежко административно нарушение,

а чрез изключване на възможностите за пра-

вомерно забогатяване установяване на онова

имущество на ответника/ответниците, за което

няма доказателства, че е законно придобито, от

което произтича презумпцията, че пряко или

косвено е с незаконен източник. Отнемането

на такова имущество по същината си не със-

тавлява наказание за извършено престъпление

или административно нарушение, а граждан-

ска санкция, насочена към възстановяване на

справедливостта. Връзката с наказателната

процедура е ограничена и се състои в това,

че за да се избегне произволното възбуждане

на проверки за установяване на обосновано

предположение за наличието на имущество с

незаконен източник, се изисква повдигане на

обвинение за престъпление, което по естест-

вото си предполага извличането на сериозна

материална облага или възникването на правна

преграда за развитието и приключването на

наказателното производство за такова престъ-

пление. И в двата случая началото на проце-

дурата (проверката) се обуславя от актове на

независим орган на съдебната власт, какъвто

според Конституцията на Република България

е прокурорът, или най-малкото - от актове

на разследващите органи, които действат под

процесуалния надзор на прокуратура (чл. 219,

ал. 1 и 2 НПК).

След като гражданскоправният характер на

процедурата по ЗОПДНПИ е установен, не би

могло да се приеме, че останалите основания

за възбуждане на предварителната проверка от

органите по чл. 13, ал. 1 ЗОПДНИ поставят

под въпрос човешките права, защитавани от

КЗПЧОС. Съобразяването на признат от бъл-

гарското законодателство акт на чуждестранен

съд, установяващ престъпление от съответния

вид (чл. 23 ЗОПДНПИ), показва позитивната

позиция на страната по отношение участи-

ето є в международното сътрудничество за

отстраняване на последиците от незаконно

забогатяване в резултат на престъпна дейност.

Същевременно въпрос на степен на общест-

вена опасност и наказателна политика е дали

едно посегателство върху правния ред да се

квалифицира като престъпление, или адми-

нистративно нарушение. Затова започването

на проверката на основание влязло в сила

наказателно постановление (при осигурена

възможност за обжалването му пред съд),

отнасящо се за тежко закононарушение, което

по естеството си може да генерира значителна

материална облага - над 150 000 лв. (чл. 24,

ал. 1 ЗОПДНПИ), е принципно съвместимо

с установените от КЗПЧОС стандарти.

Предвиденото в оспорения закон огра-

ничение на правото на мирно ползване на

собствеността по чл. 1 от Протокол № 1 към

КЗПЧОС чрез налагане на обезпечителни

мерки (възбрана на недвижими имоти, за-

пориране на движими вещи и вземания и

др.), освен че е насочено към постигане на

легитимна цел - да обезпечи изпълнението

на евентуалното бъдещо съдебно решение

за отнемане на противозаконно придобито-

то имущество, отговаря и на изискванията

за пропорционалност и справедлив процес.

Всички мерки се налагат от съда, при това на

основата на обосновано с достатъчно доказа-

телства предположение, че имуществото, към

което са насочени, е придобито в нарушение

на закона (чл. 38, ал. 2 ЗОПДНПИ). По всяко

време те се намират под съдебен контрол,

като при неотлож на необходимост съдът

може да разреши извършване на плащания

или други разпоредителни действия с обезпе-

ченото имущество (чл. 40, ал. 1 ЗОПДНПИ).

До внасянето на иска продължителността на

обезпечителните мерки е ограничена по вре-

ме в рамките на три месеца (чл. 74, ал. 1 и 4

ЗОПДНПИ). Проблем с пропорционалността

на обезпечителните мерки би могъл да въз-

никне, ако съдебното производство продължи

извън разумния срок по чл. 6.1 КЗПЧОС, но той

би произтекъл от неспазване на задълженията

на съда по ефективно администриране на де-

лото, а не от подлежащото на конституционен

контрол абстрактно съдържание на закона.

Може да се отбележи, че е препоръчително

рискът от сериозно увреждане на интересите

на участниците в стопанските отношения да се

снижи чрез провеждане на максимално бърз

граждански процес, вместо да се разчита на

дължимото от държавата обезщетение по реда

на Закона за отговорността на държавата и

общините за вреди (чл. 91 ЗОПДНПИ).

Законът за отнемане в полза на държавата

на незаконно придобито имущество съдържа

идеята, че никой не може да придобива повече

права от праводателя си, но същевременно

гарантира справедлив процес на всички трети

лица, които впоследствие са придобили права

върху имущество с незаконен източник. От

момента на началото на производството с

налагането на обезпечителните мерки те също

разполагат с възможността да се запознаят с

доказателствата, да ги оборват и оспорват с

всички допустими доказателства, да правят

искания и бележки, да ползват помощта на

адвокат и т.н. Наред с проверяваното лице тези

заинтересовани лица задължително трябва да

се конституират като ответници по внесения

в съда иск (чл. 76, ал. 2 ЗОПДНПИ) и могат

да участват като страни в решаващата фаза

на съдебно разглеждане на спора.

4. По довода за противоречие на админи-

стративната процедура (чл. 21 - 36 ЗОПДНПИ)

за установяване на незаконно придобиване на

имущество с чл. 56 от Конституцията във

връзка с чл. 32 и 34 от Конституцията и чл. 8

КЗПЧОС.

Основното право на защита по чл. 56 от

Конституцията не е предоставено абстрактно

на гражданина, а възниква в конкретна си-

туация, при която „са нарушени или застра-

шени негови права и законни интереси". В

съдържанието му е включена възможността

засегнатият, лично или чрез упълномощено

лице, да осъществи действия, насочени към

адекватно противодействие на нарушението

или заплахата. Предназначението на правото

на защита е да служи за гаранция на други-

те права, предвидени в конституционните

разпоредби.

Проверката по ч л. 21 - 36 ЗОП ДНПИ

започва с акт на директора на съответната

териториална дирекция въз основа на въз-

никнало законово основание за провеждането

є. Тя предхожда производството за отнемане

в полза на държавата на незаконно придо-

бито имущество, чието начало се поставя с

налагане на обезпечителни мерки от съда.

Извършва се от органите на Комисията по

чл. 13, ал. 1 ЗОПДНПИ. Предмет на провер-

ката е изясняване на произхода, начина на

придобиване и преобразуването на имуще-

ството на проверяваното лице за определен

от закона срок (чл. 28 във връзка с чл. 27,

ал. 3 ЗОПДНПИ). Проверяващите събират

необходимите сведения, като ползват както

общодостъпна информация от различните

публични регистри, така и защитена инфор-

мация, която се съхранява от други органи,

институции или отделни лица. Източниците

за придобиване на имуществото могат да

се установяват и от прокуратурата, Минис-

терството на вътрешните работи, Държавна

агенция „Национална сигурност", органите

по приходите и Агенция „Митници" при осъ-

ществяването на законово предоставената им

компетентност (чл. 30 ЗОПДНПИ). Провер-

ката продължава до една година, като този

срок може да бъде удължен еднократно с не

повече от шест месеца. Крайният резултат от

проверката дава основание на Комисията да

вземе решение дали да внесе в съда искане

за обезпечение на бъдещия иск за отнемане в

полза на държавата на незаконно придобито

имущество, когато са събрани достатъчно

данни, обосноваващи предположението, че

е налице незаконно придобито имущество,

или да откаже образуването на производство

и прекрати проверката, когато такива данни

няма (чл. 37, ал. 1 и 5 ЗОПДНПИ).

При извършване на проверката Комисията

и нейните органи не могат да посягат върху

свободата и тайната на кореспонденцията и

други съобщения на проверяваното лице. Така

че не може да се поставя въпросът за накър-

няване или поставяне в опасност на основното

право по чл. 34, ал. 1 от Конституцията.

Съгласно чл. 36 ЗОПДНПИ служебно из-

вестната информация от проверката трябва

да остане неизвестна както за проверяваните,

така и за всички останали лица. Проверяващи-

те не разполагат с възможност чрез действията

си да се намесват пряко в личния и семейния

им живот, да поставят под съмнение тяхната

чест, достойнство и добро име. Наистина

данните за имуществото, събирани при про-

верката, в някои случаи могат да съдържат и

информация за личния живот на граждани-

те, чиято неприкосновеност се защитава от

чл. 32, ал. 1, изр. 1 от Конституцията. Тайният

характер на проверката е оправдан от глед-

ната точка на постигането на две легитимни

цели - от една страна, да се осигури реално

изпълнение на евентуалното съдебно реше-

ние за отнемане на незаконно придобитото

имущество чрез изненадващо за длъжника

налагане на обезпечителни мерки, а от дру-

га - запазване на авторитета и обществения

престиж на засегнатите лица, ако се окаже,

че липсват предпоставки за по-нататъшни

действия срещу тях. При обработването на

личните данни всички органи по закона са

обвързани от правилата на Закона за защита

на личните данни (чл. 34, ал. 4 ЗОПДНПИ),

а разкриването на информацията, поставена

под специална законова защита (банкова или

търговска тайна), става на основата на съдебно

разрешение, дадено по реда на съответните

закони, като съдът трябва да съобрази дали

това разкриване е необходимо за постигане на

целта на ЗОПДНПИ. Проверката е ограничена

във времето (до една година, а по изрично

решение на Комисията за продължаване на

срока - максимално до една година и шест

месеца), като при всяко положение след

първото реално засягане на имуществената

сфера чрез налагане на обезпечителни мерки

от съда засегнатите лица не само узнават за

предходните действия на компетентните орга-

ни по събиране на информация, но получават

всички останали възможности за ефективно

у пра ж н яване на правото на защита - да

оспорват неизгодните за тях доказателства

и да представят доказателства, да изразяват

становището си пред Комисията и съда, да

правят искания и възражения, да ползват

адвокатска помощ и т.н. (чл. 60 ЗОПДНПИ).

Констатациите във връзка с чл. 32 и 34 от

Конституцията са валидни и за преценката за

съответствието на оспорената предварителна

проверка по ЗОПДНПИ с правото на зачи-

тане на личния и семейния живот по чл. 8

КЗПЧОС. Доколкото е налице възможност

за ограничаване на това право, границите на

допустимата намеса на държавните органи са

установени недвусмислено в закона, а това

изключва всякакъв произвол. Предвидените

мерки са оправдани в демократичното обще-

ство от позициите на необходимата защита на

икономическото благосъстояние на страната,

обществения морал и правата и свободите на

гражданите, по своята интензивност корес-

пондират на поставените цели, смекчени са

в максимално възможната степен, т.е. не са

излишно прекомерни.

5. По възможността съгласно чл. 22, ал. 1,

изр. 2 ЗКС да бъде установено несъответствие

с Конституцията на ЗОПДНПИ в неговата

цялост.

Конституционният съд счита за необхо-

димо да вземе отношение и по поддържания

в някои становища довод за концептуалната

несъвместимост на оспорения закон с прин-

ципа на правовата държава по смисъла на

чл. 4 от Конституцията във връзка с легал-

ното определение за „незаконно придобито

иму щество". Разпоредбата на чл. 1, ал. 2

ЗОПДНПИ е твърде пестелива, но това е

оправдано и логично. Нереално е от законо-

дателя да се очаква изрично изброяване на

всички възможни източници за обогатяване.

Затова законът установява само конкретни

изисквания и забрани във връзка с придоби-

ването на имущество, които не могат да бъдат

нарушавани. На тази основа Конституционни-

ят съд не намира основание за твърдението,

че за адресатите на закона не е ясно с какво

поведение биха избегнали стълкновение с

нормите на оспорения закон - те не трябва

да се обогатяват с имущество, придобито от

дейност, намираща се извън закона. Незакон-

но придобитото имущество по смисъла на

ЗОПДНПИ се свързва с неговия източник,

а не с правен недостатък, обуславящ недей-

ствителност на придобивното основание. В

този смисъл например нищожността на една

сделка, по силата на която се прехвърлят иму-

ществени права, сама по себе си не обуславя

включване на предмета є в понятието по чл. 1,

ал. 2 ЗОПДНПИ, когато самият източник на

имуществото е допустим според Конституци-

ята и законите. В заключение съдът приема,

че в своята цялост ЗОПДНПИ не накърнява

правната сигурност, която съставлява един

от най-съществените елементи на идеята за

върховенство на закона, въплътена в чл. 4,

ал. 1 от Конституцията.

В светлината на чл. 121, ал. 1 и 2 от Консти-

туцията в становищата на Висшия адвокатски

съвет и Фондацията „Асоциация за европейска

интеграция и права на човека" се поддържа,

че прекомерното използване на необорими

презумпции води до противоконституционност

на целия ЗОПДНПИ. Това твърдение обаче е

неоснователно. Поначало законовите презумп-

ции, включително и необоримите, не съставля-

ват необичайно явление в действащата правна

система. Те дават възможност да се достигне

до истината относно релевантния юридически

факт на базата на установяването на друг

факт, който е по-лесен за доказване. В случая

презумпциите по ЗОПДНПИ са оправдани,

защото съставляват пропорционално средство

за постигане на конституционно защитимата

цел на закона. След като източниците на пра-

вомерно обогатяване могат да се извлекат от

Конституцията и законите, неустановяването

на такива източници, което по същество е

равносилно на тях ната липса, логическ и

води до заключение за незаконен произход

на съответното увеличение в имуществото на

проверяваните лица. Последните обаче имат

пълната възможност в производството пред

гражданския съд да се противопоставят на

иска, доказвайки законността на източника на

своето обогатяване. Със същата възможност

разполагат и третите лица (задължителни

ответници по силата на чл. 75, ал. 1 и чл. 76,

ал. 2 ЗОПДНПИ), които разполагат със само­

стоятелни права върху спорното имущество,

независимо от това, дали привличането им

към гражданска отговорност се основава на

необорима презумпция (например по чл. 64,

т. 1 ЗОПДНПИ) или на оборима презумпция

(например по чл. 64, т. 2 ЗОПДНПИ).

Висши ят а двокатск и съвет в станови-

щето си развива и тезата за противокон-

ституционност на оспорения закон поради

възлагането на Комисията да уреди с пра-

вилник устройството и дейността си, вклю-

чително и на нейната администрация (чл. 20

ЗОПДНПИ), да участва съвместно с предсе-

дателя на Държавна агенция „Национална

сигурност", министъра на вътрешните работи,

министъра на финансите и главния прокурор в

издаването на инструкция относно реда и сро-

ковете за осъществяване на взаимодействието

помежду им (чл. 30, ал. 2 ЗОПДНПИ) и да

утвърди образец на имуществена декларация,

която след съответна покана засегнатите от

проверката лица биха могли да представят

(чл. 57, ал. 4 ЗОПДНПИ във връзка с чл. 57,

ал. 1 и чл. 58 ЗОПДНПИ). Твърди се, че в

посочените случаи става въпрос за несъвмес-

тима с чл. 4, 8, 62 и 114 от Конституцията

делегация за уреждане на основни обществени

отношения, които задължително трябва да

бъдат регулирани със закон. Развитите доводи

са неоснователни, защото не отчитат общата

философия на закона. Производството по от-

немане на незаконно придобито имущество

се развива в състезателен съдебен процес,

който се провежда по специалните правила

на ЗОПДНПИ, а доколкото няма такива - по

правилата на ГПК (чл. 80 ЗОПДНПИ). За да

се избегнат безсмислени съдебни спорове,

законодателят е възложил на специализи-

раните органи по ЗОПДНПИ извършването

на предварителна проверка, която в никакъв

случай не може да доведе до накърняване

на индивидуални имуществени права, а е

предназначена единствено да подпомогне

Комисията при вземане на решение дали

разполага с необходимите доказателства за

успешно провеждане на граждански иск в

съда. Условията и редът на проверката, вклю-

чително и взаимодействието между държав-

ните органи в рамките на предоставената им

от законодателя компетентност, са уредени

в самия закон. В тези рамки не съществува

конституционна преграда за приемане на

организационни актове - както вътрешни,

като правилника по чл. 20 ЗОПДНПИ, така

и междуведомствени, като инструкцията по

чл. 30, ал. 2 ЗОПДНПИ. В същия контекст

Конституционният съд намира, че утвържда-

ването от Комисията на образеца на деклара-

цията, чието основно съдържание е законово

установено в чл. 57, ал. 1 ЗОПДНПИ, също

не означава упражняване на законодателни

правомощия, тъй като с това действие не се

регулират такива основни обществени отно-

шения, които да са с изключително значение

за охраната на правата на гражданите. Важно

е да се отбележи, че представянето на иму-

ществена декларация не е задължително за

поканените. То не е във вреда, а е в интерес

на засегнатите от проверката лица, защото

може да обуслови решение на Комисията за

прекратяване на производството по преписка-

та, вместо за внасяне на иск в съда (чл. 62,

ал. 2 ЗОПДНПИ). В тази насока трябва да

се има предвид, че според оспорения закон

от отказа да бъде представена декларация не

може да се правят изводи във вреда на про-

веряваното лице, съответно и на членовете

на неговото семейство (чл. 59 ЗОПДНПИ).

Нещо повече, засегнатите лица, които са

преценили, че им е по-изгодно да представят

декларация, са освободени от наказателна

отговорност за невярно деклариране (чл. 60,

ал. 5 ЗОПДНПИ).

6. По възможността за обявяването за про-

тивоконституционни на неоспорени с искането

законови разпоредби.

Съдът намира, че независимо от заявеното

в искането оспорване на целия ЗОПДНПИ, той

не може да се произнася по отделни негови

неоспорени с искането конкретни разпоредби.

Първото искане е самостоятелно и то е за

обявяване за противоконституционен на це-

лия закон и то може да бъде уважено изцяло

само ако Конституционният съд установи, че

основни фундаментални разпоредби са несъв-

местими и противоречат на Конституцията и

тяхната отмяна обезсмисля съществуването и

прилагането на целия закон. Подобно искане

не дава право на Конституционния съд „да

търси" отделни разпоредби в оспорените в

цялост закони и да преценява дали те съот-

ветстват на Конституцията или не.

Второто алтернативно искане, което се

прави в случая от вносителите, е под усло-

вие - ако не се уважи искането за обявяване

про­тивоконституционност на целия ЗОПДНПИ,

да бъдат обявени за противоконституционни

изрично посочените от тях конкретни раз-

поредби, за които те излагат и съответни

доводи. Недопустимо е Конституционният съд

по каквито и да е съображения служебно да

преценява избирателно противоконституци-

онността на законови разпоредби, които не

са оспорени в искането на вносителя. Подо-

бен избирателен подход по ясни или неясни

критерии ще доведе до непредвидимост на

решенията на Конституционния съд. По този

начин само при формалното споменаване във

всяко искане за оспорване на целия закон ще

може напълно безконтролно и избирателно да

обявява за противоконституционни неоспо-

рени от вносителите законови разпоредби в

разрез с чл. 150 от Конституцията, съгласно

който съдът не действа служебно, а само по

инициатива на изчерпателно изброените су-

бекти. Действително Конституционният съд

може да се произнася по конституционосъо-

бразността на оспорени законови разпоредби

и на основания, различни от посочените в

искането, което изрично е предвидено в чл. 22,

ал. 1, изр. 2 ЗКС. Цитираната разпоредба не

предвижда служебно произнасянето от съда по

невключени в искането законови разпоредби

и тя не може да се тълкува разширително в

противоречие с Конституцията и да се при-

лага по аналогия.

Гореизложените съображения обуславят

крайното заключение на Конституционния

съд за неоснователност на искането за ус-

тановяване на противоконституционност и

несъответствие с международни договори,

по които България е страна, на ЗОПДНПИ

в неговата цялост.

ІV. За конституционосъобразността и съ-

ответствието с международни договори, по

които България е страна, на отделни разпо-

редби на ЗОПДНПИ.

1. Относно чл. 1, ал. 2 ЗОПДНПИ.

Разпоредбата не противоречи на чл. 1 от

Допълнителен протокол № 1 към КЗПЧОС,

както се твърди в искането. Става въпрос за

пестеливо формулирано законово определение,

което свързва подлежащото на отнемане иму-

щество с такова имущество, „за придобиването

на което не е установен законен източник".

Правните недостатъци на придобивното ос-

нование могат да обусловят различни видове

недействителност, но те не са релевантни към

предмета на производството по ЗОПДНПИ.

На изследване подлежи имуществото, с което

проверяваният е разполагал в началото и края

на изследвания период, увеличението му през

същия период от законни източници (трудова

дейност, частно предприемачество, наследява-

не, сделки и пр.), направените през това време

разходи и възникналите задължения. Няма

никакво основание да се отхвърли идеята на

законодателя, че посочената категория факти

и обстоятелства могат да бъдат доказани в

един състезателен граждански процес. Ако

на тази основа се установи значително несъ-

ответствие, което не може да бъде оправдано

със законните източници за забогатяване,

остава логичното заключение, че произходът

на забогатяването е незаконен. Впрочем такъв

подход в доказването (на базата на изключване

на всички други възможности) е допустим и

в наказателния процес, когато осъдителната

присъда се постановява само на основата на

косвени доказателства.

Възможните незаконни източници могат

да бъдат различни (например, доходи от по-

начало забранена или нелицензирана дейност,

неплатени данъци и осигуровки, контрабанда

на стоки, трафик на хора, търговия с наркоти-

ци, изнудване, пране на пари, крупни кражби

и т.н.), но тяхната конкретизация по вид и

размер се намира извън обсега на доказването

в гражданското производство по ЗОПДНПИ.

Същественото е, че чл. 1, ал. 2 ЗОПДНПИ

създава правната основа за възстановяване

на справедливостта чрез отнемане в полза на

държавата на имущество, което като проти-

возаконно придобито от неговия притежател

подлежи на връщане на обществото. Както

по-горе беше посочено, такова ограничение,

въведено чрез закон, е в обществен интерес

и не се изключва от общите принципи на

международното право. В този смисъл е и

практиката на ЕСПЧ. Ето защо оспорената

разпоредба е съвместима с предпоставките за

лишаване от собственост по чл. 1 от Допъл-

нителен протокол № 1 към КЗПЧОС.

2. Относно чл. 3, ал. 1 ЗОПДНПИ.

С посочената разпоредба в оспорената є

част е очертана целта на закона, дефинирана

като „да се защитят интересите на обществото

и да се възстанови чувството за справедли-

вост у гражданите чрез предотвратяване и

ограничаване на възможностите за незаконно

придобиване на имущество и разпореждане-

то с него". Вносителите на искането излагат

доводи, че може да се направи извод за съ-

ществуването на законодателни актове, които

нямат за цел да защитават интересите на

обществото, което би нарушило принципа за

ненакърнимост на народния суверенитет и че

законът не може да има за цел постигане на

определени емоционални състояния, целта не

трябва да създава усещане за справедливост,

а за постигане на справедливост.

Конституционният съд намира, че първата

от посочените в оспорения закон цел - защита

интересите на обществото, не противоречи на

Основния закон и конкретно на чл. 1, ал. 3

от Конституцията. Защитата на интересите

на обществото е легитимна цел и е израз

на народния суверенитет. Не е противокон-

ституционно общественият интерес да бъде

защитен. Обратно, основни права на гражда-

ните, които не са абсолютни, могат да бъдат

ограничавани именно поради надделяване и

в защита на обществения интерес над инте-

реса на отделния индивид. В този смисъл е

и постоянната практика на Конституционния

съд и той не намира основание да се отклони

от нея. Както по-горе се посочи, правото на

мирно ползване на собствеността е форму-

лирано и в чл. 1 от Допълнителен протокол

№ 1 към КЗПЧОС, съгласно който лишаването

от имущество е допустимо при наличието на

три кумулативно дадени условия, първото от

които да е в интерес на обществото.

Съдът е на мнение, че не съставлява леги-

тимна цел на закона втората уредена в чл. 3,

ал. 1 ЗОПДНПИ цел, а именно да се възстано-

ви чувството за справедливост у гражданите.

Очевидно е, че „чувството за справедливост

у гражданите", доколкото засяга техни ин-

дивидуални преживявания и отношение към

законите, в случая не съвпада с понятието

„интересите на обществото", тъй като двете

цели са кумулативно посочени. Прегледът на

законодателството на Република България по-

казва, че е прецедент поставянето на подобна

цел, свързана с постигане, възстановяване

или изгубване на определени чувства. Чув-

ството за справедливост, както и поначало

всички чувства не са обективни факти. Още

по-малко те са правни категории, за да бъдат

въздигани дори като цели на законите. Инди-

видуалните интереси не могат да бъдат цел

на закон, защото той не се занимава с тях.

Много закони при определяне на целите си

изрично посочват защитата на обществения

интерес или защита на свободите, правата и

законните интереси на гражданите, но не и

формиране на определени чувства.

Поначало е много трудно и опасно да се

ограничава и отчуждава принудително кон-

ституционно прогласеното основно право на

гражданите на собственост, защото неговата

неприкосновеност осигурява в голяма степен

свободата на индивида. Поради това и подобно

ограничаване на това право най-малко може

да се свързва с емоционалното състояние на

други индивиди, при това разгледани отделно

и извън обществото и без връзка и разумен

баланс между индивидуалните права и инте-

ресите на обществото. Цел на всеки закон е

да се постигне върховенство на закона и да

се осигури чрез прилагането му постигане

на изискването за справедливост като общо-

човешка ценност, както това е залегнало в

преамбюла на Конституцията. Поради това и

не е необходимо справедливостта да се въздига

като цел на всеки закон, както и непосочва-

нето є изрично във всички останали закони

не означава, че в тях няма справедливост.

Съдът счита, че в конкретния случай не е

налице само непрецизна законодателна редак-

ция, окачествена от заинтересованата страна

Фондация „Български адвокати за правата

на човека" в становището є като „очевидна

законодателна недомислица". Не бива в ни-

какъв случай да се подценява значението на

правилното и точно формулиране на целта

на закона и този въпрос да се принизява до

незначително обстоятелство без същинско

нормативно значение, до несамостоятелни

норми с по-скоро опознавателно значение

(в този смисъл са становищата на заинте-

ресованите страни Министерския съвет и

Върховния касационен съд). Целта на закона

е особено съществен негов елемент и трябва

да бъде очертана ясно и точно, защото това

има важно значение за логическото тълкуване

на неясните норми от закона. Изискването

за яснота на целта на оспорения закон е още

по-завишено, тъй като въздигнатото като вто-

ро кумулативно условие за ограничаване на

притежанията по чл. 1 от Протокол № 1 към

КЗПЧОС е това да става „съгласно условията,

предвидени в закона". И според практиката

на ЕСПЧ ефективна правна регулация може

да се постигне само на базата на ясен закон,

с предвидимо правно действие. Очертаването

на точната цел на закона не е само въпрос

на законодателна техника, а е гаранция за

избягване на административния и съдебен

произвол. Целта на оспорения закон, посочена

в чл. 3, ал. 1, е особено важна за преценката

на законосъобразността на административ-

ните актове по чл. 11, ал. 1 ЗОПДНПИ по

повод съдебното им обжалване, защото не-

съответствието с целта на закона е една от

предпоставките за незаконосъобразност на

административните актове (чл. 146, т. 5 от

Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Само при ясно регламентирана цел на закона

съдът може да установи нейното спазване или

превратното упражняване на власт от компе-

тентния административен орган - Комисията

по чл. 5, ал. 1 ЗОПДНПИ. Целта на закона

е отправна точка и за преценката спазен ли

е принципът за съразмерност по чл. 6 АПК,

който е неразривно свързан с преследваната

цел. Следователно не се касае само до търпима

непрецизна правна редакция на част от цел-

та на закона, а до съществено важен въпрос

за логическото тълкуване на целия оспорен

закон и за практическото му прилагане при

осъществяването на съдебния контрол за

законосъобразност върху административните

актове по този закон, издавани от Комисията

по чл. 5, ал. 1 от закона в административната

фаза на производството по установяване на

незаконно придобито имущество. По тези

съображения съдът заключава, че оспорената

разпоредба на чл. 3, ал. 1 ЗОПДНПИ в частта

„и да се възстанови чувството за справедливост

у гражданите" е противоконституционна, тъй

като противоречи на преамбюла и на чл. 4,

ал. 1 от Основния закон.

3. Относно чл. 24 ЗОПДНПИ и свързаните

с него чл. 2 ЗОПДНПИ в частта „или админи-

стративно-наказателното" и чл. 23 ЗОПДНПИ

в частта „или за административно нарушение

по чл. 24, ал. 1".

Доводът, че чл. 24 ЗОПДНПИ е приет

в нару шен ие на за конодат ел н и я п роцес,

по-конкретно - на правилото за двете гла-

сувания по чл. 88, ал. 1 от Конституцията,

е неоснователен. Оспорената разпоредба

предвижда, че влезлият в сила акт за адми-

нистративно нарушение, което по естеството

си може да създаде облага на стойност над

150 000 лв. към момента на придобиването

є и облагата не може да бъде отнета по друг

ред, също съставлява основание за започва-

не на предварителна проверка от органите

по чл. 13, ал. 1 ЗОПДНПИ. Норма с такова

съдържание наистина не е била включена в

законопроекта при първото му гласуване от

Народното събрание, но по предложение на

водещата комисия е добавена преди второто

гласуване. Допълнената разпоредба изцяло

следва духа, идеите и целта на закона, в част-

ност - принципното разбиране, че само акт,

постановен или контролиран от независим

орган, намиращ се не само извън системата

на органите по ЗОПДНПИ, но и на изпъл-

нителната власт като цяло, може да бъде

основание за започване на предварителната

проверка, която задължително предхожда

образуването на производството за отнемане

в полза на държавата на незаконно придо-

бито имущество. В случая това разбиране е

съобразено, защото поначало наказателните

постановления за административни нарушения

подлежат на съдебно обжалване, т.е. намират

се под контрола на съда. Направеното преди

второто гласуване допълнение е допустим

елемент на парламентарната процедура, която

трябва да се развие след приемането на зако-

нопроекта на първо четене. Второто четене

е предназначено да подобри качеството на

окончателния законодателен акт на базата на

предложения на народните представители за

изменения и допълнения в приетия по принцип

законопроект. В този смисъл е и досегашната

практика на Конституционния съд (Решение

№ 8 от 2010 г. по к.д. № 2 от 2010 г., Решение

№ 1 от 2011 г. по к.д. № 22 от 2010 г. и др.).

Член 24 ЗОПДНПИ, за разлика от по-

сочване на престъпленията в чл. 22, ал. 1

ЗОПДНПИ, не изброява админист ратив-

ните нарушения по конкретни разпоредби

на всички закони предвид техния огромен

брой. Следва да се отбележи, че с разви-

тието на свободната пазарна икономика са

регламентирани нови административни нару-

шения, които могат да създават облага над

150 000 лв. към момента на придобиването.

Примери за такива тежки административни

нарушения са някои митнически, данъчни,

банкови, екологични и валутни нарушения;

нарушения на административен акт, уреждащ

бюджетната, финансово-стопанската и отчет-

ната дейност, хазартната дейност и мерките

срещу изпирането на пари и финансирането

на тероризма, както и за нарушения по изчер-

пателно изброените закони в чл. 34, ал. 1 и 2

от Закона за административните нарушения и

наказания (Закон за публичното предлагане

на ценни книжа, Закон за пазарите на финан-

сови инструменти, Закон за дружествата със

специална инвестиционна цел, Закон срещу

пазарните злоупотреби с финансови инстру-

менти, Закон за дейността на колективните

инвестиционни схеми, Закон за държавната

финансова инспекция, Закон за енергетиката,

Закон за енергията от възобновяеми източници

и др.). За тези административни нарушения

именно поради тежестта им са предвидени

значително по-дълги срокове за съставяне

на акт за установяване на нарушението и за

образуване на административнонаказателно

производство. Горното потвърждава извода, че

е невъзможно да се изброят видовете админи-

стративни нарушения, които попадат в кръга

на очертаните в чл. 24, ал. 1 ЗОПДНПИ, но те

са определяеми съобразно предвидените общи

законови условия - стойност на придобитата

от административното нарушение облага над

150 000 лв. към момента на придобиването

є и невъзможност облагата да може да бъде

отнета по друг ред. Сериозна гаранция за не-

допускане на произвол е законоустановеност-

та на процедурата с ясни правила, съгласно

които уведомлението на директора на съот-

ветната териториална дирекция се извършва

от административнонаказващия орган, който

разполага с цялата информация по админи-

стративната преписка, както и че уведомява-

нето се извършва едва когато срещу лицето

има влязъл в сила акт за административно

нарушение - наказателно постановление или

споразумение за прекратяване на администра-

тивнонаказателното производство (сравни

чл. 229а от Закона за митниците, чл. 107з от

Закона за акцизите и данъчните складове и

др.). Аналогично на случаите на образуване

на производство по оспорения закон по реда

на чл. 22 ЗОПДНПИ, при привличане на

лицето като обвиняем за престъпление по

изброените текстове от Наказателния кодекс,

така и в случаите на установени с влезли в

сила актове за извършени административни

нарушения с придобита облага над 150 000 лв.

гражданската конфискация е абстрактна и тя

няма пряка връзка с конкретно престъпление

или конкретно административно нарушение,

установено с влязъл в сила акт. Те са само

законен повод за образуване на производство

от Комисията и за извършване на проверка,

но предпоставката за отнемане на имущество

в полза на държавата е друга - администра-

тивният орган по чл. 5, ал. 1 ЗОПДНПИ да

може да направи обосновано предположение,

че дадено имущество е незаконно придобито.

Предвид това съдът намира, че алинеи първа

и втора на оспорения чл. 24 ЗОПДНПИ не

са противоконституционни.

Различно е разбирането на Конституци-

онния съд за съответствието на чл. 24, ал. 3

и 4 ЗОПДНПИ с Конституцията. Алинея 3

на чл. 24 от оспорения закон задължава и то

незабавно държавните и общинските органи

или длъжностните лица, на които по служба

е станало известно, че е придобита облага

от административно нарушение на стойност

над 150 000 лв. към момента на придобива-

нето є, която не може да бъде отнета по друг

ред, да уведомят директора на съответната

териториална дирекция и да му изпратят

материалите по преписката. Съдът е на мне-

ние, че няма причина, която да обоснове

необходимостта неконкретизирани (следова-

телно всички) държавни и общински органи

и всички длъжностни лица (неясно дали от

същите тези или от други органи), които имат

съвсем различни конституционни и законови

правомощия, да са задължени да уведомяват

за започване на производство по оспорения

закон. Задължението за уведомление правилно

е вменено на административнонаказващия

орган, който разполага с всички данни по

административната преписка, включително

данни, че наказателното постановление или

споразумението са влезли в сила. Наличието

на огромен брой контролни органи, които

констатират извършените административни

нарушения, обуславя възможността те да

изпълняват задълженията си за уведомяване

по чл. 24, ал. 1 ЗОПДНПИ, като могат да

бъдат предвидени и санкции за евентуално

неизпълнение. За разлика от административ-

нонаказващите органи изискването към всич-

ки останали държавни и общински органи и

длъжностни лица е да им е станало известно

по неясен начин придобиването на облага от

административно нарушение над посочената

по-горе сума и тя да не може да бъде отнета по

друг начин. Освен че не разполагат с първич-

ните данни от административната преписка,

лицата по ал. 3 на чл. 24 от оспорения закон

трябва да са в състояние да могат да преценят

придобиването на облага, нейната пазарна

стойност към момента на придобиването и

несъществуването на възможност облагата

да бъде отнета по друг ред. До тези изводи

държавните и общинските органи или длъж-

ностните лица трябва да достигнат самостоя-

телно, тъй като оспореният закон не съдържа

легално определение на понятията „облага" и

„невъзможност тя да бъде отнета по друг ред",

различен от реда в оспорения закон. Следва да

се подчертае и същественото обстоятелство,

че в ал. 3 на чл. 24 ЗОПДНПИ липсва изис-

кването срещу лицето да има влязъл в сила

акт за административно нарушение, а само

изискване да е налице придобиване на облага

от административно нарушение. Само поради

използването на глагола „уведомява" не може

да се направи изводът, че уведомлението и в

този случай съдържа реквизитите по чл. 24,

ал. 2 ЗОПДНПИ, още повече че тези лица

не разполагат с посочената там информация.

Още по-сериозно може да бъде застрашено

или накърнено конституционното право на

собственост от ал. 4 на чл. 24 ЗОПДНПИ,

която предвижда и гражданите, на които са

станали известни обстоятелствата по ал. 3

(придобиване на облага от административно

нарушение на стойност над 150 000 лв. към

момента на придобиването є, която не може

да бъде отнета по друг ред), да могат да уве-

домят за тях, при това директно, Комисията,

а не директора на съответната териториална

дирекция, какъвто е редът за субектите по

ал. 1 и 3 на чл. 24 ЗОПДНПИ. И за граж-

даните оспорената разпоредба не изисква

уведомяването да бъде направено едва когато

срещу нарушителя има влязъл в сила акт за

установяване на административно нарушение.

Конституционният съд счита, че държавни-

те и общинските органи и длъжностните лица,

различни от административнонаказващите

органи, които също са длъжностни лица от

съответни овластени за това контролни органи,

както и гражданите не разполагат с необхо-

димата достоверна и пълна информация за

извършени от нарушителите административни

нарушения, от които те са извлекли облага над

150 000 лв., изчислени към момента на придо-

биване на облагата. Тези лица по обективни

причини не могат да установят извършени

ли са действително такива административни

нарушения, като например по изброените

по-горе закони, които нарушения са нови,

сложни по материя и трудни за доказване.

При липсата на законова дефиниция на прав-

ните понятия, които органите, длъжностните

лица и гражданите трябва да могат да оценят

и да направят изводи, включително по въ-

проса за правилния законов ред за отнемане

на придобитата облага, е невъзможно да се

отправят качествени уведомления, а оттам и

компетентният административен орган - Ко-

мисията, да може да извърши необходимите

проверки по всички постъпили уведомления.

Конституционният съд намира, че подо-

бен подход за образуване на производство за

отнемане на имущество, частна собственост

на гражданите, което е защитено от Консти-

туцията основно тяхно право, противоречи

на изискванията на правовата държава по

чл. 4, ал. 1 от Основния закон. Липсват ясни

и точни правила за образуване на производ-

ството по оспорения закон. На практика с

разпоредбите на чл. 24, ал. 3 и 4 ЗОПДНПИ

се дава възможност на абсолютно всички

български граждани да сигнализират Коми-

сията за отнемане на незаконно придобито

имущество за действително извършени или

предполагаеми административни нарушения,

за които нямат категорични данни за размера

на придобитата облага, за възможния ред за

отнемането є, както и за особено същественото

обстоятелството влязъл ли е в сила актът за

установяване на административното наруше-

ние. Всичко посочено дотук дава основание

на съда да приеме, че поначало замислен като

закон за борба с корупцията и друга престъпна

дейност, оспореният закон в частта по ал. 3 и

4 на чл. 24 ЗОПДНПИ може да се превърне

в инструмент за административен произвол

чрез неоснователно образуване на проверки за

установяване на значително несъответствие в

имуществото на лица, за които се предполага,

че са извършили тежки административни на-

рушения, дали основание за придобиване на

значителна облага. Липсата на точни и ясни

правила за ограничаване на посегателствата

по отношение неприкосновеното право на

частна собственост нарушава правовия ред в

държавата, закрепен в чл. 4, ал. 1 от Консти-

туцията. Регламентацията на конкретния закон

трябва да бъде много ясна и поради факта,

че само на базата на субективно уведомяване

за извършено административно нарушение

може да се открие производство за устано-

вяване на незаконно придобито имущество

от гражданин за дълъг период назад. Не на

последно място съдът отбелязва, че ЗОПДНПИ

предвижда в чл. 91 възможност всяко лице,

претърпяло вреди от незаконосъобразни ак-

тове, действия или бездействия на органите

и на длъжностните лица по този закон, да

може да предяви иск за обезщетение срещу

държавата при условията и по реда на Закона

за отговорността на държавата и общините

за вреди. Оспореният закон не предвижда

отговорност за вреди, причинени от действия

или бездействия на граждани, а предоставя

и на тях възможност да уведомяват директ-

но компетентния административен орган за

извършени административни нарушения. По

този начин са поставени при различен режим

за уведомяване лицата, привлечени като обви-

няеми за извършени престъпления, и лицата,

извършили а дминист ративни нару шени я.

При това административните нарушения не

са конкретизирани и няма дефиниция за по-

нятието „имотна облага" и по какви начини

и методики се изчислява стойността є към

момента на придобиването.

Косвено оспорените разпоредби на чл. 24,

ал. 3 и 4 ЗОПДНПИ противоречат на чл. 57,

ал. 2 от Конституцията, тъй като създават

предпоставки за злоупотреба с права, както и

тяхното упражняване да доведе до накърняване

на права и законни интереси на другите. По

горните съображения съдът установява, че

разпоредбите на чл. 24, ал. 3 и 4 ЗОПДНПИ

са противоконституционни.

Идеята за правовата държава по чл. 4,

ал. 1 от Конституцията предполага законо-

вите норми да не си противоречат, да създа-

ват единна система от ясни правила, да не

създават несигурност сред адресатите си с

възможността да бъдат различно интерпре-

тирани и съответно - прилагани. На тази

основа Конституционният съд намира, че

искането е основателно и по отношение на

разпоредбата на чл. 2 ЗОПДНПИ, която трябва

да бъде обявена за противоконституционна в

частта „или административно-наказателното

производство". Установеният в посочената

разпоредба принцип за независимо, необвър-

зано развитие на гражданската процедура по

ЗОПДНПИ съответства на законовата уредба

относно нейното начало, провеждане и при-

ключване, но само във връзка с наказателното

производство. Предварителната проверка по

повод на тежко административно нарушение

може да започне само когато е налице влязъл

в сила акт на административнонаказващия

орган, т.е. производството по установяване

на административно нарушение и налагане

на административно наказание трябва да е

окончателно приключило. Уважаването на

искането в тази му част ще доведе до от-

страняване на вътрешното противоречие в

ЗОПДНПИ.

Частичното оспорване на чл. 23 ЗОПДНПИ

относно израза „или за административното

нарушение по чл. 24, ал. 1" обаче е неосно-

вателно. Валидни са доводите в подкрепа на

конституционосъобразността на чл. 24, ал. 1

и 2 ЗОПДНПИ.

4. Относно чл. 27, ал. 3 и чл. 73 ЗОПДНПИ.

По отношение на чл. 27, ал. 3 ЗОПДНПИ

искането трябва да се уважи, но не защото е

било допуснато нарушение на парламентарната

процедура по чл. 88, ал. 1 от Конституцията,

както твърдят вносителите. По този въпрос

са относими изложените съображения във

връзка с оспорването в същата насока на

чл. 24 ЗОПДНПИ.

Разпоредбата е противоконституционна

поради материалното є съдържание. Поначало

поставянето на времеви рамки на периода

на придобиване на незаконно имущество,

който подлежи на изследване от органите по

чл. 13, ал. 1 ЗОПДНПИ, трябва да се оцени

положително в светлината на необходими-

те гаранции за ефективно упражняване на

правото на защита на засегнатите лица по

чл. 56 от Конституцията. Проблемът е, че

разпоредбата на чл. 27, ал. 3 ЗОПДНПИ не

отговаря на критериите за пропорционалност

на ограничението, тъй като фиксираният

размер от петнадесет години е прекомерен

и неподходящ.

Отнемането на незаконно придобито иму-

щество е последното, крайното средство

за възстановяване на сп раведливост та и

обществения ред, което се прилага, когато

другите контролни и правозащитни органи

на държавата не са успели ефективно да

противодействат на съответната непозволена

от закона дейност, както и да предприемат

реални стъпки, насочени не само към санк-

циониране на онези, които противозаконно

са придобили значително имущество, но и

към създаване на условия за възстановяване

на нарушения правомерен баланс на матери-

алните ценности. Възможността за отнемане

на имущество, придобито през особено дълъг

период, съставлява неоправдан стимул за

пасивност и безразличие у тези, които по

естеството на правомощията си са длъжни

да осигурят върховенството на закона.

Неоснователно е опасението на вноси-

телите на искането, че с определянето на

времеви рамки на изследването от предмета

на доказване в производството се изключва

установяването на актива на имуществото, с

който проверяваният, съответно - ответник

по гражданския иск, встъпва в началото на

периода. Само на такава изходна фактиче-

ска основа може да продължи спорът дали е

налице „значително несъответствие" по сми-

съла на допълнителната разпоредба § 1, т. 7

ЗОПДНПИ. Това означава връщане назад във

времето, което, ако е прекомерно, сериозно

би затруднило защитата на засегнатите лица

от гледна точка на намирането и представя-

нето на релевантните доказателства. Според

Конституционния съд ограничението на пра-

вото на защита по чл. 56 от Конституцията е

неоправдано и несъразмерно тежко, доколкото

времето, предмет на изследване, е повече от

десет години.

Разумният срок на проверката по чл. 27,

ал. 3 ЗОПДНПИ е обвързан и с привилегиро-

ваното положение на държавата, установено

с чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ чрез въвеждането

на удължена петнадесетгодишна давност за

погасяване на правата є по закона. И този

срок ограничава непропорционално правото

на защита по съображения, аналогични на

гореизложените. Намаляването му се налага

и от необходимостта да бъде защитен прин-

ципът на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от

Конституцията. От една страна, с това може

да се постигне синхрон с абсолютната десет-

годишна давност за погасяване на публичните

вземания по чл. 171, ал. 2 от Данъчно-осигу-

рителния процесуален кодекс, от друга - би

отпаднала възможността за отнемане на не-

движими имоти, за които е изтекъл общият

срок за придобиването им по давност при

недобросъвестно владение (чл. 79, ал. 1 от

Закона за собствеността), включително и от

други лица освен проверяваните, което би

съставлявало несъразмерно посегателство

върху придобити права и неоправдано би

създало правна несигурност. Следователно

чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ също трябва да бъде

обявен за противоконституционен в частта

„петнадесетгодишна давност".

Конституционният съд обръща внимание,

че произтичащото от настоящото решение

намаляване на периода на проверката и съ-

ответно - на срока за погасяване по давност

на правата на държавата, няма да блокира

гражданската конфискация на онова имуще-

ство, което пряко или косвено е придобито

от престъпна дейност, осъществена по вре-

ме на най-интензивната трансформация на

собствеността от държавна в частна. Такава

възможност ще е налице, доколкото компе-

тентните държавни органи надлежно са уп-

ражнили правомощията си по ЗОПДНПИ, за

което са разполагали с предостатъчно време.

В тази насока следва да се има предвид, че

по силата на § 5 от преходните и заключи-

телните разпоредби на оспорения ЗОПДНПИ

неприключилите проверки и производства за

отнемане на имущество, придобито от прес-

тъпна дейност, следва да се довършват по реда

и при условията на заварения ЗОПДИППД,

включващи и правилото за удължена давност

по отношение погасяването на правата на

държавата (чл. 11 ЗОПДИППД).

5. Относно чл. 64, т. 2 ЗОПДНПИ.

Оспорена е въведената относителна недей-

ствителност спрямо държавата на възмездни

сделки с трети лица, „ако те са знаели или

са могли да предполагат, че имуществото

е незаконно придобито, или са придобили

имуществото с цел прикриване на незаконния

му произход или на действителните права,

свързани с него". Вносителите твърдят, че

така непропорционално се ограничават права,

защитени от чл. 17, ал. 3 и 5 от Конституцията,

съответно - от чл. 1 на Допълнителен прото-

кол № 1 към КЗПЧОС. В тази част искането

е неоснователно, защото възможността за

отнемане в полза на държавата на имущество

на трети лица е поставена под условието в

състезателния процес пред съда да бъде уста-

новена недобросъвестност на приобретателя,

при това задължително с неговото участие

като страна по гражданския спор. Поначало

разпоредителните действия със собственост не

могат да бъдат предназначени от страните по

договарянето за осуетяване на удовлетворява-

нето на възникнало вземане в полза на което

и да е трето лице, включително и държавата,

която има качеството на кредитор по иска за

отнемане на незаконно придобито имущество.

Такъв подход е познат на действащата прав-

на уредба - както на наказателноправната

(чл. 215, ал. 1 и чл. 253, ал. 1 и 2 НК), така и

на гражданскоправната (чл. 135, ал. 3 ЗЗД).

Ограниченията на правата на третите лица,

които произтичат от оборимата презумпция

по чл. 64, т. 2 ЗОПДНПИ, са необходими,

подходящи и съразмерни на преследваната

законодателна цел - възстановяване на спра-

ведливостта и накърнения правов ред. Същото

се отнася и за международноправната защита

на правото на собственост в светлината на

допустимото от чл. 1 на Допълнителен про-

токол № 1 към КЗПЧОС във връзка с чл. 17

и 18 КЗПЧОС.

V. Заключителни констатации.

В становището на Висшия адвокатски

съвет се повдига въпросът за принципно

несъобразяване на ЗОПДНПИ с изготвено

предложение за Директива на Европейския

парламент и Съвета на Европейския съюз

относно обезпечаването и конфискацията на

облаги от престъпна дейност. Конституцион-

ният съд обаче не може да съобразява такива

проекти. Ако директива със съответен предмет

бъде приета и влезе в сила, би възникнала

нова правна ситуация, при което контролът

по чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията във

връзка с чл. 249, ал. 3 от Договора за Евро-

пейската общност би бил възможен.

Някои заинтересовани страни поставят

въпроса за несъответствие на ЗОПДНПИ с

други многостранни международни договори

(конвенции) освен посочената в искането

КЗПЧОС, както и с общите принципи на

международното право (вж. становището на

Фондация „Български адвокати за права на

човека"). Тези доводи надхвърлят обема на

искането, съответно и предмета на делото,

очертан в определението по допустимост,

поради което не подлежат на разглеждане от

Конституционния съд.

Настоящото решение обуславя необходи-

мостта от извършване на допълнителни законо-

дателни действия, най-малкото за определяне

на други по-кратки срокове в чл. 27, ал. 3 и

чл. 73 ЗОПДНПИ. Според Конституционния

съд така ще се създаде благоприятна въз-

можност за отстраняване на един непосочен

в искането недостатък на закона, свързан с

предназначението на отнетото имущество с

неустановен законен източник. Както вече

беше констатирано, няма конституционни

изисквания и международни стандарти, които

задължително обвързват приключването на

процеса за гражданска конфискация с изхо-

да от успоредно провежданото наказателно

производство. При такъв подход може да се

предположи, че в редица случаи гражданският

съд по отнемането няма да съобрази като па-

сив на подлежащото на отнемане имущество

и задължението на незаконно обогатилият

се да обезщети онези лица, които непосред-

ствено са пострадали от извършеното от

него престъпление. Наличното имуществото

на престъпния деец след гражданската кон-

фискация може да се окаже недостатъчно за

издължаване на впоследствие присъдените

обезщетения за вреди от престъплението, а

жертвите не трябва да страдат от факта, че

държавата успешно е провела граждански иск

по ЗОПДНПИ. От друга страна, що се отнася

до присъдените имуществени вреди, за които

е налице връзка между обогатяването на дееца

и дефицита в имуществото на пострадалите

(например, предмета на кражба по чл. 196а

НК), би било противно на утвърдените правни

принципи да се изисква от незаконно забо-

гателият да ги компенсира двукратно - един

път на държавата в рамките на отнетото от

него имущество в процедурата по ЗОПДНПИ,

и втори път - на непосредствено засегнатите

физически и юридически лица, чиито имущест-

вен патримониум е бил намален в резултат

на престъпното посегателство.

По изложените съображения и на основание

чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията на

Република България Конституционният съд

РЕШИ:

Установява противоконституционност на

чл. 2 в част та „или административно-на-

казателното", чл. 3, ал. 1 в частта „и да се

възстанови чувството за справедливост у

гражданите", чл. 24, ал. 3 и 4, чл. 27, ал. 3 в

частта „петнадесет години" и чл. 73 в частта

„петнадесетгодишна давност" от Закона за

отнемане в полза на държавата на незаконно

придобито имущество (ДВ, бр. 38 от 2012 г.).

Отхвърля искането на 59 народни пред-

ставители от 41-вото Народно събрание за

установяване на противоконституционност и

несъответствие с международни договори, по

които България е страна, на целия Закон за

отнемане в полза на държавата на незаконно

придобито имущество (ДВ, бр. 38 от 2012 г.)

и на неговите чл. 1, ал. 2, чл. 3, ал. 1 - в

останалата част, чл. 23 в частта „или за ад-

министративно нарушение по чл. 24 ал. 1",

чл. 24, ал. 1 и 2, чл. 27, ал. 3 - в останалата

част, чл. 64, т. 2 и чл. 73 - в останалата част.

Решението е подписано с особени мнения,

както следва: Владислав Славов, Благовест

Пунев, Румен Ненков и Кети Маркова - от-

носно установената частична противоконсти-

туционност на чл. 3, ал. 1 и чл. 24, ал. 3 и 4

ЗОПДНПИ; Благовест Пунев, Румен Ненков

и Кети Маркова - относно възмож ност та

за обявяване на противоконституционност

на чл. 11, ал. 5, чл. 75, ал. 1 и чл. 76, ал. 2

ЗОПДНПИ; Красен Стойчев - относно чл. 27,

ал.3 и чл.73 ЗОПДНПИ.

Председател:

Евгени Танчев

ОСОБЕНИ МНЕНИЯ

по конституционно дело № 6 от 2012 г.

На конституционните съдии Владислав Сла-

вов, Благовест Пунев, Румен Ненков и Кети

Маркова относно установената частична

противоконституционност на чл. 3, ал. 1 и

чл. 24, ал. 3 и 4 от Закона за отнемане в

полза на държавата на незаконно придобито

имущество (ЗОПДНПИ - ДВ, бр. 38 от 2012 г.)

1. К ато ц яло обявената в ч л. 3, а л. 1

ЗОПДНПИ цел на закона не е противокон-

ституционна. Още в самото искане разпо-

редбата е цитирана от вносителите непълно

и избирателно в рамките на извадената от

контекста част: „да се защитят интересите на

обществото и да се възстанови чувството на

справедливост у гражданите". Спецификата

на закона обаче се състои в продължението:

„чрез предотвратяване и ограничаване на

възможностите за незаконно придобиване на

имущество и разпореждането с него". С други

думи ЗОПДНПИ е насочен към постигането,

от една страна, на превенция на забранена от

закона дейност, а от друга - към отстраняване

на неблагоприятните обществени последици

от такава дейност. В никакъв случай от чл. 3,

ал. 1 ЗОПДНПИ не следва, че законодателят

допуска създаването на закони в разрез с

обществения интерес, а още по-малко прис-

вояване на народния суверенитет по смисъла

на чл. 1, ал. 3 от Конституцията, каквато теза

се поддържа в искането.

Съгласно постановеното решение Основ-

ният закон принципно забранява на законо-

дателя да си поставя за цел възстановяването

на накърненото чувство за справедливост у

гражданите. За нас тази теза е необяснима,

нелогична и неоправдана от конституцион-

на гледна точка. Правото не може да бъде

неутрално към общочовешките ценности и

затова „справедливостта" не е само морална,

но и правна категория (вж. преамбюла на

Конституцията). Съществува и т.нар. „интуи-

тивно право", което е свързано с представите

на човека за добро и зло, за справедливо и

несправедливо. Само ако позитивното право

е в синхрон с интуитивното, т.е. правните раз-

поредби се възприемат като „свои" от техните

адресати, регулативният потенциал на правото

се проявява в пълна степен. Управляващите в

условията на демокрация не само могат, но и

трябва да се стремят към това гражданите да

не бъдат трайно потиснати от негативни чув-

ства, особено чувството за несправедливост,

защото в такива условия функционирането

на институциите е затруднено и трудно се

реализират дори и най-добрите управленски

решения. Преодоляването на масовите нега-

тивни емоции, създадени от неправомерното

забогатяване на една неголяма обществена

група, чрез създаване на законов регламент

за превенция и преодоляване на последици-

те от това явление е напълно съвместимо

с дължимото от държавата гарантиране на

достойнството и правата на личността, със

създаването на условия за свободно развитие

на човека и гражданското общество, така както

е предписано от чл. 4, ал. 2 от Конституцията.

Според нас няма конституционна рестрик­

ция законодателството да е насочено към удов-

летворяване на доминиращите обществени

настроения, когато са основани на защитени

от Основния закон ценности. При това в

конкретния случай възстановяването на чув-

ството за справедливост у гражданите поставя

само един допълнителен акцент в рамките на

по-широко формулираната цел - „защита на

обществения интерес", която, без съмнение,

е конституционосъобразна.

2. С решението е обявена противоконсти-

туционност на чл. 24, ал. 3 и 4 ЗОПДНПИ

на основата на материалното им съдържание.

Поначало тезата на вносителите на искането,

възприета от мнозинството съдии, би била

напълно основателна, ако беше изградена

върху точно тълкуване на съдържанието на

посочените разпоредби. Според нас обаче в

случая това не е така.

Няма съмнение, че за започване на пред-

варителна проверка по сигнал на админи-

стративнонаказващ орган задължително се

изисква влязъл в сила акт за установяване на

административно нарушение от определена

категория. Това обаче е напълно валидно и за

възбуждане на проверката по уведомление от

други органи, длъжностни лица или граждани,

защото алинеи 3 и 4 на чл. 24 ЗОПДНПИ ви-

зират само допълнителна възможност и те да

сигнализират органите по ЗОПДНПИ, когато

по една или друга причина административ-

нонаказващият орган е пропуснал да стори

това, без обаче да изключват общовалидната

предпоставка по чл. 24, ал. 1 ЗОПДНПИ - да

има влязъл в сила акт за административно-

то нарушение. Иначе действително би било

в разрез с Конституцията, ако началото на

производството по ЗОПДНПИ беше обвърза-

но със субективната преценка за извършено

административно нарушение на лица, които

нямат никакво отношение към администра-

тивнонаказателната процедура. Тогава огра-

ничението би било несъвместимо с принципа

на пропорционалността, би било абсолютно

неподходящо и несъразмерно средство, което

в противовес на принципа на правовата дър-

жава би създало условия за пълен произвол

и сериозно би смутило обществения живот.

Нами раме обаче, че ч л. 24, а л. 3 и 4

ЗОПДНПИ, тълкувани във връзка със задъл-

жителните общовалидни условия за възбужда-

не на проверка по повод на установено тежко

административно нарушение, не са противо-

конституционни, защото не предвиждат нищо

повече от възможност определен кръг лица,

освен съответния административнонаказващ

орган, също да могат да отправят уведомление

до директора на съответната териториална

дирекция, съответно - до Комисията, при

положение че са налице другите предпоставки

по чл. 24, ал. 1 ЗОПДНПИ. Ето защо такова

уведомление може да послужи като формал-

но основание за започване на проверка само

при влязъл в сила акт за административно

нарушение от определената в закона катего-

рия, а не защото нарушението съществува в

субективните представи на уведомяващите.

На практика активните действия на лицата

по чл. 24, ал. 3 и 4 ЗОПДНПИ са само един

превантивен, дисциплиниращ и коригиращ

механизъм за преодоляване на бездействието

на административнонаказващия орган, когато

всички останали законови предпоставки за

сезиране на органите по ЗОПДНПИ са на-

лице. Ако съответният сигнал не е основан

на влязъл в сила акт за административно

нарушение от посочената в закона категория,

органът, който може да постави началото на

проверката, ще откаже да я образува или ще

я прекрати, ако е образувана погрешно.

При така изложеното конформно с Консти-

туцията схващане за действителното съдър-

жание на оспорените разпоредби не може да

се поставя въпросът за нарушение на нейните

принципи и конкретни предписания.

Конституционни съдии:

Владислав Славов

Благовест Пунев

Румен Ненков

Кети Маркова

На конституционните съдии Благовест Пу-

нев, Румен Ненков и Кети Маркова относно

възможността за обявяване на противокон-

ституционност на чл. 11, ал. 5, чл. 75, ал. 1 и

чл. 76, ал. 2 от Закона за отнемане в полза на

държавата на незаконно придобито имущество

(ЗОПДНПИ - ДВ, бр. 38 от 2012).

1. По допустимостта на произнасянето

С определението по допустимост та от

17.07.2012 г. внесеното искане е прието за

разглеждане по същество и в частта за устано-

вяване на цялостна противоконституционност

на ЗОПДНПИ. Наистина от това не следва,

че на контрол подлежат всички разпоредби на

оспорения закон. Според нас обаче в такава

ситуация Конституционният съд може да се

произнесе и по разпоредби, които, макар и да

не са изрично посочени, съставляват съдържа-

телен елемент на фактически поставените от

вносителите въпроси. Такъв подход, освен че

открива възможност за защита на публичния

интерес, е в синхрон и с идеята по чл. 22,

ал. 1, изр. 2 от Закона за Конституционен съд

контролът за конституционосъобразност да не

се ограничава само в рамките на формално

посочените основания.

Изхождайки от гореизложената позиция,

намираме, че при допуснатото за разглеждане

цялостно оспорване на ЗОПДНПИ нямаше

правна преграда за установяване на проти-

воконституционността на неговите чл. 11,

ал. 5, чл. 75, ал. 1 и чл. 76, ал. 2. Посочените

разпоредби са елементи на установената със

закона система на достъп до съд, насочена, от

една страна, към осигуряване на ефективна

реализация на обявената законодателна цел,

а от друга - към гарантиране на правото на

защита на всички засегнати лица. Тези въ-

проси са включени в очертания с внесеното

искане предмет на конституционен контрол,

защото оспорването на закона като цяло е

изградено върху критика на неговите осно-

вополагащи принципи и идеи, включително

и относно поставените цели и достъпа до

съдебна защита (вж. т. 6 и 8 от искането на

народните представители).

2. За противоконституционността на чл. 11,

ал. 5 ЗОПДНПИ

Разпоредбата на чл. 11, ал. 5 ЗОПДНПИ

предвижда съдебен контрол по реда на Ад-

министративнопроцесуалния кодекс (АПК)

върху решенията на най-важния, централния

орган, създаден с оспорения закон, а имен-

но - Комисията за отнемане на незаконно

придобито имущество. Според нас нормата не

е в състояние да изпълни предназначението си

да създаде гаранции за правото на защита и

законност в действията на специализираната

администрация, защото противоречи фла-

грантно на принципа на правовата държава

по чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Предвидена

е обжалваемост на всички решения на Коми-

сията, взети при осъществяване на предоста-

вените є от закона правомощия (чл. 11, ал. 1,

т. 1 - 7 ЗОПДНПИ). Решенията могат да се

систематизират в три категории: 1) решения

с несамостоятелен, обслужващ развитието на

процедурата характер - за внасяне на искане

в съда за разкриване на банкова и търговска

тайна, за удължаване срока на проверката,

за връщане на преписката за събиране на до-

пълнителни данни (чл. 37, ал. 5 ЗОПДНПИ),

за образуване на производство, включващо

внасяне в съда на искане за налагане на

обезпечителни мерки и иск за отнемане в

полза на държавата на незаконно придобито

имущество, за сключване на съдебна спогодба

по чл. 79 ЗОПДНПИ с ответниците по иска;

2) решения, които преустановяват развити-

ето на вече започналата законова процеду-

ра - за прекратяване на проверката по чл. 27

ЗОПДНПИ, за отказ за образуване на произ-

водство по закона или за прекратяването му,

и 3) решения, които обуславят възникването,

изменението или прекратяването на трудови

правоотношения с директорите на територи-

алните дирекции и инспекторите в тях (чл. 11,

ал. 1, т. 6 ЗОПДНПИ).

Първо, от гледната точка на конституци-

онно установената система на правораздаване

е абсолютно недопустимо контролът върху

едни и същи по същество актове на адми-

нистрацията да се осъществява успоредно от

различни по вид съдилища - в случая общи и

административни. Няма никаква друга логика

освен въпросът за законосъобразността на

решенията на Комисията с преходен характер,

насочени към развитието на производството

по гражданския иск за отнемане на незакон-

но придобитото имущество, да бъде решаван

в състезателния граж дански процес пред

компетентния да разгледа делото общ съд.

Например, абсурдно е административният съд

да е компетентен да се произнесе по процесу-

алната и материалната законосъобразност на

решението за внасяне на искане за налагане на

обезпечителни мерки, а на идентична правна

основа общият съд да решава по същество за

неговата основателност. Същото се отнася и за

исканията за разкриване на банкова и търгов-

ска тайна, решението за продължаване срока

на предварителната проверка, решението за

внасяне на граждански иск в съответния общ

съд, решението да се сключи съдебна спогодба.

От двойствения характер на уредбата може

да произтече единствено правна несигурност

и тотален правораздавателен хаос.

Второ, в някои случаи въведената с чл. 11,

ал. 5 ЗОПДНПИ обжалваемост пред адми-

нистративните съдилища е несъвместима с

идеите и целите на самия закон. Не може

да се спази изискването за дискретност на

предварителната проверка (чл. 36 ЗОПДНПИ),

след като решението за удължаване на срока

на провеждането є трябва да се съобщи на

засегнатия, за да се обезпечи правото му да

обжалва по реда на АПК. Незабавното произ-

насяне на общия граждански съд по внесено

от Комисията искане за вземане на обезпечи-

телни мерки (чл. 37, ал. 1 ЗОПДНПИ), което

очевидно цели да изненада бъдещия ответник,

няма да има абсолютно никакъв смисъл,

ако същият може да обжалва пред съответ-

ния административен съд и предхождащото

решение по чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗОПДНПИ за

внасяне на такова искане в компетентния да

се произнесе общ съд.

Трето, правото на достъп до съд по чл. 120,

ал. 2 от Конституцията, съответно - по чл. 6

КЗПЧОС, не е предоставено абстрактно и без­

адресно, а само на онези лица, чиито признати

от правото интереси са засегнати. Лицата,

срещу които е внесен искът за гражданска кон-

фискация, могат да търсят съдебна защита чрез

възраженията си пред съда, който разглежда

делото. Проверяваните обаче не разполагат с

обвързан с правото на собственост интерес да

обжалват решенията на Комисията, с които се

прекратява проверката по чл. 27 ЗОПДНПИ,

отказва се образуването на производство или

се прекратява образуваното производство. При

осъществяване на предварителната проверка

по ЗОПДНПИ хипотетично може да се навлезе

в друга правно защитена сфера на проверява-

ните лица, свързана с обмена, движението и

съхранението на информация за техния личен

и семеен живот. Правните гаранции да не се

злоупотребява с такава информация се съдър-

жат в необходимостта от съдебно разрешение

при разкриване на банковата и търговската

тайна (чл. 29 ЗОПДНПИ), задъл жението

на специализираните органи да обработват

информацията в съответствие със Закона за

личните данни (чл. 34, ал. 4 ЗОПДНПИ) и

установения парламентарен контрол върху

дейността на Комисията (чл. 14 ЗОПДНПИ).

Ако законодателят намери, че дори и при тези

изисквания стандартът на защитата трябва да

е още по-висок, би могъл да предвиди след

прекратяването на процедурата засегнатият

да бъде уведомяван, че е бил обект на про-

верка, или да се обезпечи унищожаване на

съответните информационни носители. Пра-

возащитните механизми обаче не могат да

бъдат от такова естество, което да изключва

постигането на съобразените с принципите на

Конституцията цели на закона, насочени към

защита на правния ред и възстановяване на

справедливостта в имуществените отношения.

Четвърто, ЗОПДНПИ не предоставя из-

рично на директорите на териториалните

дирекции и инспекторите към тях статута на

държавни служители, а и това не произтича

от общите предпоставки по чл. 2 от Закона

за държавния служител. Така че споровете

относно възникването (в случая въз основа

на конкурс), изменението и прекратяването

на трудовите правоотношения с Комисията

подлежат на разглеждане пред общите съ-

дилища по реда на Кодекса на труда. При

това положение въвеждането на успореден

съдебен контрол по реда на АПК не само

е ненужно, а е вредно за стабилността на

правораздаването.

В заключение разпоредбата на чл. 11, ал. 5

ЗОПДНПИ е несъвместима както с идеите

и принципите на цялостния правов ред, така

и с идеите и принципите на подлежащия на

контрол законодателен акт. Прилагането є

обективно ще предизвика неоправдани труд-

ности за адресатите на закона и ще създаде

условия за противоречива практика. Може да

се прогнозира възникването на състояние на

правна нестабилност и несигурност. Затова

считаме, че алинея 5 на чл. 11 ЗОПДНПИ

трябваше да се обяви за противоконституцион-

на, като нарушаваща принципа на правовата

държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията.

3. За противоконституционността на чл. 75,

ал. 1 и чл. 76, ал. 2 ЗОПДНПИ

Разпоредбите на чл. 75, ал. 1 и чл. 76, ал. 2

ЗОПДНПИ са относими към поставения в

искането принципен проблем за обезпеча-

ване на правото на защита на всички лица,

засегнати от производството по отнемане на

незаконно придобито имущество, чрез достъп

до съдебното разглеждане на иска, предявен

от Комисията. Противоречат на чл. 56 от

Конституцията, защото съвсем неоправдано

от кръга на задължителните ответници са

изключени третите лица по чл. 63 ЗОПДНПИ,

посочени като възможни приобретатели на

подлежащо на отнемане незаконно придобито

имущество. Конкретно става дума за члено-

вете на семейството на проверяваното лице

според допълнителната разпоредба на § 1,

т. 3 ЗОПДНПИ, а именно - съпруг, лице, с

което проверяваното лице е във фактическо

съжителство, и ненавършили пълнолетие

деца. Конституцията изисква всички те като

правни субекти със самостоятелни права да

не бъдат лишени от правото наред с прове-

ряваното лице да установяват законността

на източника на придобитото на тяхно име

имуществото, чието отнемане в полза на дър-

жавата се иска. Затова чл. 75, ал. 1 и чл. 76,

ал. 2 ЗОПДНПИ трябваше да бъдат обявени

за противоконституционни, от което щеше

да произтече необходимост от законодателна

намеса за съответното им коригиране.

Конституционни съдии:

Благовест Пунев

Румен Ненков

Кети Маркова

На конституционния съдия Красен Стойчев

относно чл. 27, ал. 3 и чл. 73 от Закона за

отнемане в полза на държавата на незаконно

придобито имущество

Не споделям решението в частта му от-

носно противоконституционността на чл. 27,

ал. 3 и чл. 73 от Закона за отнемане в полза

на държавата на незаконно придобито имуще-

ство. Сам по себе си какъв да бъде срокът в

значението си на период или отрязък от време

е проблем, който се обвързва с цялостната

характеристика и конкретните разпоредби на

даден закон и поради това на законодателя би

следвало да се признае правото да преценява

каква да бъде неговата продължителност. По

настоящото конституционно дело преценката

дали той е прекомерен, или не, може да се

извърши най-вече, като се съобразяват пред-

метът и целта на закона, а не други фактори.

В мотивите на решението се посочва, че той

трябва да се намали, защото е прекомерен и

неподходящ. В известен смисъл квалифика-

цията на срока по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1

ЗОПДНПИ като „неподходящ" също подсказ-

ва, че става въпрос по-скоро за законодателна

целесъобразност.

Колкото до прекомерност та м у, тя се

извежда от сравняването на неговата про-

дължителност със срока по чл. 79, ал. 1 от

Закона за собствеността. Проблемът обаче

идва оттам, че в случая става въпрос за дав-

ностен десетгодишен срок, за придобиване

по давност. Поради това и сравнението не е

съвсем коректно. Давностните срокове могат

да бъдат прекъсвани или спирани и тъй като

това е често срещано явление, оценката дали

той е „подходящ" и оттук „синхронизиране-

то" на срока по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1

ЗОПДНПИ със срока по чл. 79, ал. 1 от За-

кона за собствеността не изглежда оправдано.

При това съществуват и други особености по

отношение на придобивната давност, които не

бива да остават извън вниманието, когато се

търси връзка между чл. 79, ал. 1 ЗС и чл. 27,

ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ: не може да се

придобие по давност собствеността на движи-

ма вещ, щом владението є е придобито чрез

престъпление (чл. 80 ЗС), както и вещ, която е

публична държавна или общинска собственост.

Ето защо, по мое мнение квалификацията на

срока по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ

като „прекомерен", изведена чрез сравняването

му с продължителността на други по своя вид

срокове, не би следвало да се подкрепи.

Срокът по чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ така,

както е замислен, по-скоро следва логиката

на т.нар. „абсолютна давност", която е позната

на Данъчно-осигурителния процесуален ко-

декс (чл. 171, ал. 2) и в по-категоричен вид на

Наказателния кодекс (чл. 81, ал. 3 и чл. 82,

ал. 4). Въпреки недотам точното наимено-

вание предвидените в тези случаи срокове

притежават черти, които са характерни за

прекратителните срокове. Оттук и обосновката

за въвеждането им е по-особена. Смисълът

от установяването на „абсолютна давност" се

състои в признанието, че събирането на даде-

но публично задължение, респ. наказателно

преследване или изпълнение на наказание,

предвид факта, че е твърде закъсняло, губи

своя смисъл. Оттук и преценката в конкретния

по настоящото конституционно дело случай

какъв да бъде пределният срок, от който на-

зад би било без особен смисъл да се прилага

законът, би могло да се развие единствено

като функция на целта, която законодателят

си е поставил, т.е. на законодателна полити-

ка. Още повече заслужава да се отбележи, че

въвеждането му не е просто въпрос най-вече

на отстраняване на някаква неопределеност

на права или правно положение, а да се ели-

минира установено незаконно обогатяване.

От друга страна, ако трябва да се сравнява

дали срокът по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1

ЗОПДНПИ е подходящ, за база би следвало

да се вземе по-скоро срокът, който установява

Законът за отнемане в полза на държавата на

имущество, придобито от престъпна дейност

(отм.). Сравнението показва, че продължи-

телността на срока е съществено намалена

и то е оправдано, доколкото има в основни

линии припокриване в целите, но е различна

материалноправната и процесуалноправната

логика, върху която са стъпили двата закона.

Следователно правилно е разсъжденията и

изводите относно продължителността на срока

да се търсят и извличат главно от предмета на

закона, който той обслужва, и целите, които

е натоварен да постигне.

В този ред на мисли нужно е да се посочи,

че съдържащият се в решението на Конститу-

ционния съд извод за намаляване на срока по

чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ, който

законодателят вече е преценил да бъде петна-

десет години по съображение да се гарантира

правната сигурност, има относително значение.

Това е така, защото период от десет години,

който се представя в мотивите на решението

като някакъв модел, сам по себе си едва ли

е в състояние да внесе повече сигурност от

петнадесетгодишен срок. Още повече прав-

ната сигурност може да има отношение към

обсъждането на продължителността на даден

срок преди всичко, ако така се преследва

отстраняването на някаква фактическа не-

определеност на правата на физическите и

юридическите лица. Напротив, срокът по

чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ няма

нищо общо със състоянието на субективни

права, а визира периода назад във времето,

през което законът ще действа. Срокът в кон-

кретния случай създава „преграда" и в този

смисъл той засяга същностни характеристики

на правното регулиране и законодателната

политика, която се провежда чрез приемането

и действието на конкретния закон.

Срокът по чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ има

за цел да посочи момента, до който Коми-

сията ще извършва проверка по чл. 21, ал. 1

ЗОПДНПИ. В този смисъл неговата про-

дължителност няма нищо общо с довода,

че този срок трябва да изпълнява и ролята

на стимул за администрацията да действа,

както се изтъква в мотивите на решението

по настоящото конституционно дело. Пред-

назначението на срока е да определи пери-

ода от време, през който законът ще прояви

своя ефект, и разглеждан в този контекст,

въпросът за стимулирането чрез него на ад-

министрацията не може да има друго освен

второстепенно значение.

В заключение бих искал да посоча, че съ-

ображенията относно конституционността на

срока по чл. 27, ал. 3 и чл. 73, ал. 1 ЗОПДНПИ

трябва да се извеждат единствено от целта и

предмета на закона, както и с оглед на него-

вите специфични правни характеристики. На-

против, обсъждането на конституционността

на даден срок в една чужда на него среда и

чрез характеристики, които са характерни за

други срокове, води и до неприемлив извод.

Конституционен съдия:

Красен Стойчев

 

 .

 

Начало на блога

Обратно към Съдебна практика: съдии по вписванията и служители на Агенцията по вписванията или към  Перипетии по заличаване възбраната на КПКОНПИ и на исковата им молба.